ЕДИНАКЪТ
Както винаги по това време на годината утрото щеше да се роди бавно и мъчително. Вече цял час откакто беше започнало да се развиделява слънчевите лъчи не можеха да пробият гъстата мъгла, която извираше от земята, просмукваше се в рехавата горичка от двете страни на пътеката и бавно пълзеше нагоре към билото на хълма. Погледната от там цялата планина приличаше на плетеница от синкавозелени морски талази, стелещи се до самия хоризонт. Сякаш някаква неведома титанична сила е укротила за миг порива на вятъра, който ги е създал и те са застинали в напрегнатата всепоглъщаща тишина.
Стръмната камениста пътека, нагъната и набраздена от дебели жилави коренища, правеше внезапни остри криволици, и от време на време като че ли изчезваше, за да се появи отново след няколко метра между редките дървета и храсти. Плахо и неуверено тя упорито пълзеше надолу в посоката, от която идваше мъглата.
Не беше много студено, но всепроникващата влага караше двете хлапета, които мълчаливо крачеха едно след друго, да потръпват и зиморничаво да гушат вратове в дебелите яки на еднаквите си пухени якета. Бяха почти на един бой, с едни и същи домашно плетени шапки на главите. Само дънките и ботите, които носеха, се различаваха донякъде по цвят и модел. Ако човек не ги познаваше, можеше спокойно да помисли, че са близнаци. Те наистина бяха братя, само че този, който ситнеше отпред, беше с цели две години по-голям от другия. Казваха се Мурад и Муртлу, и бързаха да не закъснеят за училище.
Живееха в най-отдалечената махала на селото, закътано сред необятната планинска пустош, която се диплеше и разливаше във всички посоки. Който имаше куража да я пресече и да мине отвъд хоризонта, вървейки право на юг, щеше да стигне до бреговете на Бялото море. Махалата – ако така можеха да се нарекат няколкото стари каменни къщи, покрити с тънки плочи от белезникав пясъчник, – беше кацнала върху тясно продълговато плато под плешивото теме на най-високия в околността връх, увенчан с острия пилон на стар телевизионен ретранслатор. Отскоро до него стърчаха новите антени на един от мобилните оператори, работещи в района. Възвишението, окичено като с рога от техническите съоръжения, се намираше на няколко километра северозападно от селото, към което по каменистата пътека слизаха сега момчетата.
Каквото и да беше накарало хората да се заселят някога тук, то едва ли можеше да обясни магарешкия инат, с който някои от тях продължаваха да държат на това диво място. Място, забравено от Бога, както и да се казваше Той, в което животът винаги е бил труден, но за по-младите бе станал направо непоносим.
Цивилизацията или поне онова, което бяха успели да пренесат от нея по тесния въжен мост над реката, от който тръгваше и пред който спираше единственото изровено от пороите шосе за града, свършваше в селото. Там бяха седалището на държавната власт – кметството с гордо разветите пред него знамена на страната и Европейския съюз, където канцелария имаше даже полицейският сержант, изпълняващ ролята на местен шериф, пощата, която наред с основното си предназначение играеше ролята на финансов посредник между населението и всякакъв род обществени институции и частни организации, медицинската служба, където веднъж седмично една медицинска сестра мереше кръвното налягане на възрастните хора и извършваше най-неотложните манипулации, от които някой се нуждаеше, а от време на време се отбиваше и самият практикуващ в района лекар, смесеният магазин, в който можеше да си купиш не само нещо за ядене, но и някоя евтина промишлена стока от първа необходимост. Там, накрая, беше училището, в което около тридесет момчета и момичета, разпределени в две смесени по класове паралелки, получаваха знанията, предвидени за началния курс на обучение. Към него в ранната февруарска утрин се бяха запътили двамата братя.
В тяхната махала нямаше други деца. Нито на възрастта им, нито по-големи или по-малки от тях. Само през летните ваканции се появяваха по няколко хлапета, дошли за малко да навестят възрастните си баби и дядовци. Но не се задържаха много и бързаха да се върнат в градовете, в които отдавна се бяха преселили техните родители.
Майката и бащата на Мурад и Муртлу останаха единствените сравнително млади хора, които продължаваха постоянно да обитават махалата, запокитена сред голите сипеи и чукари високо в планината. Не можеха да кажат защо, но упорито отхвърляха всяка мисъл да се преместят някъде другаде. Не искаха да слязат даже в селото, камо ли да отидат по-далече.
Хич не им беше лесно. Нормално препитание сега тук не можеше да се осигури. Тютюнът, който преди това сееха по малките ниви, разхвърляни между хилавите борови горички и гъсталаците от габър и ниски храсти, напоследък не се търсеше. С доходите от него по-рано връзваха двата края, но вече не можеха да разчитат на тях. Търсенето ли намаля, фирмите ли завъртяха някаква игра, така и не се разбра, но по някое време почти престанаха да изкупуват тежките ароматни бали, а малкото търговци, които все още ги приемаха в складовете си, започнаха да плащат за тях жълти стотинки и бавеха парите по половин година, че и повече. Всичко поскъпваше от ден на ден, а децата си искаха своето и затова Шахин, бащата на братята, от доста време се беше хванал на работа по строежите. Първоначално в близкия областен град, после в столицата, за да стигне накрая до далечната чужда земя на брега на студеното северно море, за която по-рано само беше чувал от новините по телевизията. Изглежда изкарваше добри пари, защото редовно изпращаше прилични суми, но как точно стояха нещата само той си знаеше. Обаждаше се рядко, колкото да каже, че е добре и да разбере какво става в къщи и най-вече как са децата. Казваше, че разговорите с чужбина са много скъпи и ще се наприказват, когато се прибере, но не споменаваше кога ще е това. Вече от половин година не го бяха виждали.
Жена му Гюлнер въртеше цялото домакинство. Готвеше, переше и правеше всички дребни ремонти, с които обикновено се занимаваха мъжете, а когато трябваше цепеше дърва и палеше печките. Държеше момчетата изкъсо. Не пропускаше вечер да не ги разпита какво е станало в училище и да разбере научили ли са уроците си за утре. През няколко дни слизаше до селото за хляб и други продукти за тях и свекър си, който живееше сам в съседната къща, а после плувнала в пот се катереше обратно по стръмната пътека нарамила пълните торби. Преди няколко години свекървата, която преди много й помагаше в шетнята около децата, почина и сега на свой ред тя трябваше да се грижи за овдовелия възрастен човек. Беше държелив балканджия, който продължаваше да се оправя с всичко, но в крайна сметка си оставаше мъж и с благодарност приемаше снаха му да го отмени в някои от досадните къщни задължения.
На Гюлнер работата не й тежеше. Полека-лека с времето свикна и с отговорностите, които продължителното отсъствие на Шахин стовари върху нейните плещи. Веднъж месечно използваше редовните си екскурзии за провизии, за да отскочи до града, където получаваше паричните преводи, които той редовно изпращаше на всеки две седмици. От тях заделяше за обичайните разходи, а останалото бързаше да внесе в банката. В селската поща редовно се разплащаше за тока и мобилните телефони, които бяха взели още, когато мъжът й тръгна по строежите. Напоследък внасяше и такса за сателитната телевизия, за която на своя глава се абонира след заминаването му в чужбина, защото внезапно изпита непреодолимото желание да знае постоянно какво става по широкия свят, а с обикновената антена едвам хващаха един канал и то от дъжд на вятър. Нямаше почти никаква представа как изображенията и звуците се предават по въздуха, но беше убедена, че като гледат с момчетата разни предавания за далечните страни са по-близо до мястото, където баща им работи. Слава Богу, че някой е измислил всички тези неща, та не се чувстваха съвсем откъснати от събитията и можеха винаги да се свържат един с друг. Освен това си имаха хладилник и разни други модерни домакински уреди, а с помощта на една мощна електрическа помпа, потопена в близкия дълбок кладенец, водата влизаше направо в дома им и нямаше нужда да я носят на ръка от вън.
В свободното си от ежедневните домашни задължения време майката на Мурад и Муртлу шеташе из зеленчуковата градина, подредена на три малки тераси по склона зад къщата. От ранна пролет до късна есен превиваше гръб над грижливо оформените лехи, които през лятото потъваха в аромата на обрамчилите ги отвсякъде цветя, красиви и мили като децата й. По това време на годината често можеше да я видиш и по нивичките с тютюн и картофи, които упорито продължаваха да засаждат със свекъра си. През зимата пък поемаше голяма част от грижите за животните, затворени през този сезон по цял ден в двора на неговата къща.
В ниския схлупен обор, кошарата и курника, залепени от двете страни на стария паянтов плевник, в мир и сговор съжителстваха две крави и едно поотрасло теле, което напролет трябваше да бъде продадено, десетина овце и няколко кози с наскоро родените си агнета и ярета, малко кокошки и пет-шест пуйки. Компания им правеше един дребен, но жилав катър, който през част от годината всяка сутрин прекарваше до изкупния пункт в селото един-два гюма мляко от кравите и овцете, а щом се наложеше мъкнеше на якия си гръб събрани в гората дърва за огрев, строителни материали и въобще всякакви непосилни за човека товари независимо дали под подкованите му копита имаше пътека или не. В личния състав на менажерията влизаше и набит рунтав пес, натоварен с отговорната задача да осигурява охраната на поверената му територия. Обикновено той се шляеше нехайно из близката околност, но винаги държеше под око целия двор.
Събрани накуп, четирикраките питомци на Гюлнер можеха да се видят само през зимата. Тогава заснеженият двор й приличаше на кораба на Ной, който пори огромните вълни от планински била, за да пренесе под нейно командване живота до спасителния бряг.
* * *
Шахин беше висок широкоплещест мъж със светлокестенява късо подстригана коса, започнала вече да посребрява по слепоочията. На пръв поглед изглеждаше слабоват, но при вглеждане в жилестите му ръце, подаващи се от запретнатите ръкави, веднага можеше да се разбере, че това е оптическа измама и в сухото му тяло се крие голяма сила. Сключените над очите като ястребови крила вежди и ръждивочерните късо подрязани мустаци придаваха на лицето му суров, но едновременно с това спокоен и дружелюбен вид.
Не си падаше много по училището. Веднага след последния клас на основното образование, който завърши в града, се върна в махалата да помага на своите родители в отглеждането на тютюна и добитъка, а баща му само повдигна рамене и прие неговия избор без възражения. Но иначе беше паметлив и любознателен, и бързо попиваше всяка новост, с която се сблъскваше. Особено го привличаха разните технически устройства, които макар и бавно навлизаха в живота им. Сам се научи да разчита простите схеми към придружаващите ги указания за ползване и когато се повредеха, опитваше да ги ремонтира. Отби задължителната си военна служба в Строителните войски няколко години преди да ги закрият окончателно. Там усвои няколко професии и преди да се уволни получи документ за арматурист и заварчик. Можеше да прави още куп неща, които му вдъхваха самочувствието на човек с професия и път в живота.
В казармата често имаше проблеми, защото не обичаше да се подчинява и да изпълнява заповеди. Но се научи на ред и разбра, че най-важното е да си извоюваш авторитет и да накараш другите да те уважават. В поделението имаше всякакви – българчета, турчета, циганета, хора без никакво образование, а също и завършили дори университет. Бяха различни по възпитание, темперамент и нрав, но той свободно общуваше с всички и умееше да връзва приятелства. Дразнеха го малко само циганите с тяхното вечно хитруване, нагаждане и подмазване на началниците, и това, че все гледаха да свършат работата си отгоре-отгоре без да ги интересува какво са оставили след себе си. Да я карат ден за ден без да им пука какво ще стане утре изглежда им беше в кръвта. Той не можеше така. Все си представяше как ще изглежда направеното от него след време и често, въпреки че неговата смяна отдавна беше свършила не оставяше работата си, докато на него не му хареса какво е свършил.
За късмет, че младото лейтенантче, което командваше техния взвод, го хареса и взе под крилото си. Все го включваше в бригадите на добрите майстори и му помогна много да вземе специалност. Ако не беше то, кой знае какво щеше да стане след онзи случай с нахакания ефрейтор, който следеше и отчиташе заработките на войниците.
За него говореха, че е голям връзкар. Баща му бил някакъв полицейски началник в един от областните градове. Водеше се нещо като писар на ротата, в която служеха момчетата под командването на лейтенанта и не пропускаше случай да подчертае, че е различен от другите като постоянно важничеше и парадираше с близостта си до големите шефове. Държеше се високомерно с наборите си, а те на свой ред го отбягваха по всякакъв начин. Изключение правеха само няколко циганчета, които му се подмазваха и редовно подкупваха с цигари и алкохол, внасян от тях отвън въпреки строгата забрана. За новобранците беше същинска напаст – все гледаше да уязви и унижи някой от тях, а те се свиваха и мълчаха, за да си нямат неприятности. Само че в лицето на Шахин си намери майстора.
Веднъж тъкмо се строяваха да влизат в столовата за вечеря, когато ефрейторът се заяде за нещо с него и го нарече „кирлив помак”. Първата част от това словосъчетание беше епитет, който не визираше хигиенното състояние на притежателя си, а се употребяваше постоянно като обръщение към младите войници, за да подчертае ниския им статус в казармената йерархия. В съчетание с втората обаче, то придобиваше съвършено различен смисъл.
Българите мохамедани бяха много чувствителни на тема какви всъщност са те. Че са българи, българи са. Само че носеха имената и изповядваха религията на турците. Обстоятелство, което провокираше и едните и другите открай време да ги гледат с подозрение. Горчилката от това, трупана с векове в техните души, можеше да възпламени необуздана ярост и при най-малкото докачане на родовата им чест. Не искаха нищо друго освен да ги оставят на мира такива, каквито са.
Когато надутият ротен писар разбра, че този път е допуснал фатална грешка, беше вече късно. С импулсивната си светкавична реакция тежкият пестник на новобранеца го простря на асфалтовия плац. Всички стояха като вкаменени от нечуваната дързост, очаквайки върху сгърченото на земята тяло да се посипят още по-тежки удари. Добре, че в този момент внезапно отнякъде изникна лейтенантът и всичко приключи. Като офицер, присъствал на инцидента, написа официален рапорт, в резултат на който връзкарят беше преместен в щаба, а Шахин прекара около седмица в гарнизонния арест.
Въпреки натрупаните професионални умения и самочувствие, след като се уволни той предпочете да остане при родителите си. От тютюна изкарваха добри пари, а започна да припечелва и допълнително от изпълнението на дребни строителни поръчки, за които хората от околността започнаха да го канят. В свободното си време слизаше в селото, където се срещаше със своите връстници. Предприемчивият директор на училището, който иначе живееше в града, беше купил на безценица една малка порутена къща в центъра срещу кметството и след като я преустрои и ремонтира отвори там нещо като кафене от по-модерен вид. Младежите се събираха там всеки следобед, а някои от тях се застояваха и до късно вечерта. Момичета се отбиваха по-рядко, но и тук старите порядки бързо отстъпваха пред съвременните нрави. Шахин отдавна се заглеждаше по тях, а и те не бяха безразлични към него. Такъв хубавец, който всички хвалеха, че е сръчен и работлив, не беше за изпускане.
Точно в това кафене се запозна с Гюлнер. Още щом я видя реши, че ще е тя. Когато един късен следобед тя влезе в компанията на две свои приятелки, дъхът му спря. И друг път някоя привличаше вниманието му, но този път почувства нещо съвсем различно.
Средна на ръст, дори по-скоро дребничка, но с удивително съразмерна фигура, която семплата бяла рокля без ръкав дискретно подчертаваше, тя стъпваше така леко и изящно сякаш не ходеше, а плуваше във въздуха. Гъстата й катраненочерна коса, прибрана на тила с две фиби, се спускаше по гърба почти до кръста и когато един полегат лъч от вече залязващото слънце, проникнал през открехнатата врата, я докосна, тя заискри като разгорена жарава, хвърляйки навсякъде бакърени отблясъци. Безупречно правият нос, меката линия на устните и сключените на челото плътни, извити в едвам забележима дъга вежди придаваха на издълженото й лице с леко изпъкнали скули вида на тракийските богини, живели някога по тези места. Впечатление, което се подсилваше от алабастровата белота на нейната шия, рамене, ръце и стройни крака, обути на босо с леки сандали от тънки преплетени ремъци. – Досущ като скулптурните изображенията, гледащи от рекламните плакати на областния археологически музей, разлепени по стените на кафенето.
От всичко най-много го разтърсиха очите й. Когато погледите им се срещнаха, той сякаш пропадна в два дълбоки кладенеца, по черните дъна на които проблясваха искрици лунна светлина.
Фортуна явно си знаеше работата, защото неговият познат, с който бяха седнали на масичката срещу входа на кафенето да изпият по една бира, я познаваше. Била му съседка. Доскоро учела в града, но сега се върнала на село при родителите си. Поздрави я свойски и покани трите момичета на тяхната маса. Запознаха се като с цялото притворство, на което бяха способни на тази възраст, демонстрираха сдържаност. Сърцето на Шахин щеше да се пръсне, а колкото и да се владееше, Гюлнер трудно прикриваше, че и тя е развълнувана от неговия вид.
Приятелят му влезе в ролята на домакин и стана да поръча нещо за новодошлите, а спътничките й отидоха да му помогнат. Очевидно не разбираха какво става, защото се отплеснаха в разговор с друг техен връстник и най-нетактично ги оставиха дълго сами на масата. Докато търсеше думи и се чудеше как да започне разговор, притискайки мълчаливо юмрука на дясната си ръка в дланта на лявата, тя неочаквано пое инициативата:
– Ти къде точно живееш? Не съм те срещала досега.
Вероятно от притеснение гласът й звучеше приглушено и малко дрезгаво, но той не забеляза това и отговори накъсано в почти същата тоналност:
– Къде ще ме видиш! От махалата съм. Там живея. С нашите. Горе. На високото.
– А-а-а – проточи Гюлнер и той изтръпна, защото му се стори, че долавя в думите й нотка на разочарование. – Никога не съм се качвала там.
И като замълча за миг, добави със съвсем различен тембър:
– Не е имало кой да ме заведе. Пък сама не смея да отида. Може да срещна мечка или някой вълк.
– Ами има, – вече се отпусна Шахин, защото усети палавата закачка, а освен това беше и на своя територия – за мечки не знам, но вълци има. Даже съм виждал един отблизо. Единак. Ама да ти кажа, хич не е страшен.
Изведнъж, незнайно как набрал кураж я погледна и почти шепнешком спокойно попита:
– Искаш ли да те заведа?
– Искам! – също тъй тихо, но уверено отговори тя.
След няколко месеца вдигнаха сватбата, а година по-късно на бял свят се появи Мурад. След още две проплака и Муртлу.
* * *
Както всеки ден, когато ходеха на училище и през този момчетата станаха много рано – малко след като петела в курника за пореден път оглушително обяви гениалното си прозрение, че и тази сутрин слънцето ще изгрее. Майка им отдавна беше на крак. От кухнята се чуваше обичайното потропване и подрънкването на съдовете, които използваше да им приготви закуската и сандвичите за голямото междучасие след третия учебен час. От радиокасетофона върху хладилника, който тя по навик включваше на честотата на местната станция още преди да запали печката и да сложи върху почернялата плоча тенджерката с прясно издоено мляко, приглушено боботеше мъжки глас, обявяващ редовно в този час прогнозата за времето. Щом го чуеха братята винаги поглеждаха през стъклото на прозореца, което сега бе леко заскрежено. От стаята им, разположена на втория кат на къщата почти над входната врата, през ясните слънчеви дни се откриваше широка гледка и погледът можеше без умора и напрежение да се рее десетки километри, докато опре далечния назъбен хоризонт. Днес около запалената навън крушка на пластове се диплеше гъста бяла мъгла, в която очертанията на пътеката, тръгваща надолу към селото от самия им праг, се размиваха и губеха.
Мурад и Муртлу размениха по една кисела гримаса. – Тази сутрин пътят им до училище нямаше да бъде никак приятен. В този миг майка им се провикна силно от кухнята, за да я чуят през затворените врати, които ги деляха:
– Хайде-е-е, побързайте-е-е. Даскалите да няма да чакат вас!
И като замълча за малко, защото вниманието й бе привлечено от стремглаво надигащата се пенеста корица на врящото мляко додаде:
– И да се облечете хубаво. Да не ми тръгнете разголени като вчера. Днес времето май ще се разваля. Нямам време да ви водя по доктори.
„Уф-ф-ф, да му се не види” – изпъшкаха полу на глас братята почти едновременно. Зимата тази година се беше проточила повече от обикновеното. В края на февруари тук рядко се задържаше сняг, а сега, макар и поразтопен и омекнал, той белееше на много места по склоновете, между дърветата и покрай туфите гъсто преплетени храсталаци. Така му се радваха, когато преди около три месеца заваля на едри влажни парцали, но вече им беше дотегнал. Пак трябваше да навличат вълнените пуловери, предвидливо изплетени от майка им още през есента и дебелите пухени якета, които сковаваха техните движения, правейки ги да изглеждат тромави и непохватни. С нетърпение очакваха да полъхне топлият южен вятър откъм далечното море зад хоризонта, за да докара най-сетне пролетта.
Сутрин момчетата действаха бързо и в удивителен синхрон като добре тренирани войници. Докато единият привършваше тоалета си в банята на долния етаж, която баща им беше натъкмил по модела на градските – майсторът си е майстор, всичко му идваше отръки, - другият преглеждаше за последно ученическата си раничка и лакомо нагъваше своята филия с наредени върху маслото резенчета салам, отпивайки от чашата с горещо мляко. После разменяха местата си и така за по-малко от час бяха напълно готови за тръгване.
– Всичко ли взехте? – зададе дежурния си въпрос майка им след като учениците се строиха пред нея в пълно бойно снаряжение и въоръжение, готови да атакуват крепостта на знанието.
Те кимнаха мълчаливо и почти едновременно нахлузиха над очите еднаквите си плетени шапки.
– Телефонът у кого е? – не пропусна да попита тя за по сигурно.
Гюлнер продължаваше да се инати и не искаше да изрече мъчната за нея дума „джиесем”. Струваше й се чужда и враждебна като далечните краища, по които нейният мъж изкарваше пари. Пари, пари и пак пари, да опустеят дано. Нали заради тях тръгна с разни бригади по градовете, стигна до столицата, а сега се запиля чак в друга страна. По-рано бяха добре в забутаната си махала и през ум не им минаваше, че някога ще се сблъскат с такива проблеми. Пък бяха още млади. Искаше им се да живеят нормално, без недоимък и вечните притеснения как ще изкарат месеца.
За младата жена мобилният телефон се беше превърнал в символ на неизбежното зло, което прогресът носеше в себе си, но тя интуитивно усещаше, че има и добра страна, оценена веднага от здравия инстинкт на съпруга й, който един от първите се възползва от модерната услуга и ги абонира за нея. Сключи договор за фамилна мрежа и купи четири евтини, но надеждни апарата. Единият стоеше у него, другият у нея, третият даде на децата, а четвъртият остана за баща му. Така постоянно можеха да са във връзка помежду си. Това не компенсираше обстоятелството, че повечето време е далеч от дома си, но донякъде внасяше успокоение в напрегнатото от раздялата ежедневие.
Братята много се гордееха с тази си придобивка, от която повечето деца в училището все още бяха лишени. Освен с членовете на семейството те не говореха с никой. – Нямаше с кого пък и баща им беше казал, че е много скъпо и ако направят някоя по-голяма сметка, ще им вземе апарата. Не пропускаха обаче случай да се изфукат пред своите съученици като се свържат с майка си и я попитат за нещо, което уж е много важно и не търпи отлагане, или като поиграят на някоя от елементарните игри, заложени в паметта на апарата.
Правото да го носи и отговорността за съхранението му се падаха на по-големия с две години Мурад. Но като истински грижовен батко той великодушно ги беше споделил с Муртлу и сега двамата се редуваха през ден в изпълнението на задължението да поддържат комуникацията с изпълняващия длъжност глава на семейството.
– У мен е – едвам изрече по-малкият брат като вдигна ръка все едно, че е в клас. Още преглъщаше последния едър залък от филията си и, за да потвърди току-що казаното, потупа закопчаното странично джобче на раницата, издуто от мушнатата в него машинка.
– Добре, добре – промърмори майка им и отвори пътната врата. – Хайде тръгвайте, че ще закъснеете и-и-и – проточи тя както винаги, повишавайки глас – да внимавате и да не правите бели. Умната!
Докато излизаха ги потупа гальовно по сгушените във високите пухени яки вратлета и скръсти ръце пред входната врата, взирайки се в стопяващите се в мъглата малки силуети.
Друга сутрин в церемонията по изпращането редовно й правеше компания грамадният рунтав пес, който заемаше особено средищно положение между хората и животните във фамилната задруга. Младият около тригодишен мъжкар носеше съответстващото на цвета на козината му, но иначе омаловажаващо неговите размери и страховит вид име Черньо. Децата го обожаваха и то очевидно им отвръщаше със същото чувство. Беше типичен представител на каракачанската си порода не само по осанка, но и по нрав – смел до безразсъдство, упорит до глупост, предан до саможертва. Привързаността към господарите си проявяваше най-вече в общуването с хлапетата. За разлика от всяко друго забавление, което го отегчаваше бързо, можеше да играе с тях цели часове като бе готов да направи какво ли не, за да задоволи детинските им прищевки.
Сутрин още преди прозорците на къщата и външната лампа да светнат той се свиваше на топка пред външния праг в очакване вратата да се отвори. Когато най-сетне това се случеше, Черньо изведнъж отскачаше все едно изтласкан от някаква невидима мощна пружина, скрита под него, а после започваше изпълнение, на умопомрачителната хореография на което би завидял и най-опитният индиански шаман. – С изпружени предни лапи, наведена към тях глава и навирен задник с щръкнала нагоре във формата на кравай опашка подскачаше в кръг около децата и майка им, после се втурваше с бясна скорост по пътеката, по която те скоро щяха да се отдалечат, и аха човек да помисли, че повече няма да се върне връхлиташе обратно с игрив дрезгав лай, въртейки се в лудешкия си танц като дервиш. Не мирясваше, докато момчетата не се отдалечат от махалата, след което, подтичвайки делово забил нос в пътеката под него, се връщаше, за да изпълни дълга си на неустрашим страж, което, строго казано, не предполагаше голямо усилие и се свеждаше до протоколни обиколки на района, редувани с продължителни почивки – на припек или сянка в зависимост от времето. Важната си мисия прекъсваше за кратко, когато братята се връщаха следобед от училище. Тогава сутрешният ритуал се повтаряше с леки корекции в последователността на елементите.
Днес Гюлнер стоеше на прага на външната врата самичка.
Вчера свекър й беше вързал Черньо с една ръждясала верига под плевника в двора. Предишната нощ на няколко пъти чуха протяжен вой, на който не след дълго през хълмовете отговори друг. Последните години наоколо обикаляше малка глутница вълци – на брой не повече от четири-пет, които засега не бяха правили беля, но знаеш ли ги, не можеш да им имаш вяра. Нямаше нищо страшно, а освен това старецът поддържаше в готовност двуцевката си в комплект с дузина патрони, заредени с едри сачми. Според него някои от по-младите вълчета, които скоро са напуснали глутницата, сега се търсят, за да се съберат в нова. Можело да е и нещо друго – да се е появил единак, който си търси половинката. Ако е така сигурно била замесена и някоя разгонена женска – сега им идвало времето за тая работа – и трябвало да предпазят Черньо от някоя глупава любовна авантюра, която щяло да свърши много зле за него.
Тази сутрин тя се задържа в мъглата пред къщата малко повече от обичайното. Макар че по природа не беше страхлива и бързо привикна с живота сред пущинаците, дочутият вълчи вой, който още отекваше в ушите й, продължаваше да я държи в напрежение.
„Ох! Всичко ще се оправи, само да се върне мъжът й жив и здрав. Да изучат тези дангалаци, че да имат друг живот, не като техния.” – Тръсна глава, като че ли да пропъди някаква натрапчива мисъл, а после бавно се обърна, влезе и затвори вратата след себе си.
Макар, че слънцето още се криеше зад хълмовете, денят беше започнал.
* * *
„Тата-татам, тата-татам, тата-татам… – ритмичното полюшване на вагона в такт с ударите на колелата върху връзките на релсите го унасяше и той с мъка удържаше погледа си върху светлеещия запотен прозорец на полутъмното купе, където неизвестно как се беше озовал. Зад тясната лента, прокарана от ръкава на якето му през ситната зърнеста структура на лепкавата влага, се стелеше безкрайна еднообразна равнина с нахвърляни тук-там малки дървени къщурки със стръмни островърхи покриви. Между тях в прогизналата от дъжда зеленина се открояваха лъкатушещите жълтокафяви линии на разкаляните пътища.
Вълкът тичаше успоредно на влака, като че ли по някаква специално приготвена за него писта без да се приближава или отдалечава, да изостава или избързва. Тичаше така от самото начало на пътуването му, но изминатите с висока скорост километри изглежда не го затрудняваха, защото се движеше с лекота и дори от време на време извръщаше глава, сякаш за да се увери, че той седи на мястото си. В тези моменти очите му, почти еднакви на цвят с неговите, като че ли казваха нещо, което уж разбираше, но не можеше да изрази чрез някаква оформена с думи мисъл.
Изведнъж остро стържещо свистене разкъса монотонното потракване и пейзажът отвън забави своя бяг. Някакво внезапно появило се препятствие ги караше да спрат. Само че вълкът не го направи, а като свърна рязко пое напряко през ширналото се мочурливо поле право към сивеещия хоризонт на югоизток. Преди да се стопи в далечината извърна дебелия си врат и с едно съучастническо потръсване на главата му подсказа, че трябва да го последва.”
Сепна се, но веднага осъзна, че е проклетото казанче на скапания клозет. Някой от многобройните съквартиранти е ставал да пикае и сега водата с пронизителен вой пълнеше изпразненото вътрешно пространство на евтиното пластмасово съоръжение. Няколко пъти опитваха да оправят разваления му кран, но без никакъв резултат. Просто трябваше да го сменят, но никой не искаше да се бръкне за тази обща кауза.
Шахин полежа известно време с отворени очи, опитвайки да се върне в реалността. Макар да съзнаваше, че вече е буден още не можеше да прогони тягостното усещане, че продължава да е някъде другаде. Всичко му се струваше прекалено истинско, за да е просто сън. По истинско от тъмната стая със спарен, застоял въздух, която делеше с още трима от тяхната бригада. По-истинско от света отвъд широкото мръсно стъкло, по което барабаняха и се стичаха на тънки ленти тежките капки на омесения със сняг дъжд – там, там, тата-там, там-татам.
Какво правеше тук? Защо се беше довлякъл на повече от две хиляди километра от жена си, децата, къщата, остарелия си баща и всичко, което обичаше? Заслужаваше ли си това парите, които изкарваше? Те ли бяха най-важното? Ами момчетата! Дали някога щяха да го разберат, ако реши да зареже доходната си работа и да се прибере? Какво да прави, как да я кара оттук нататък? – Въпросите, които от една седмица не го оставяха на мира, отново нахлуха в главата му.
От съседните легла се чуваше приглушено равномерно похъркване, което му пречеше да се съсредоточи. Стана и като внимаваше да не се спъне в нещо опипом запристъпва на пръсти към вратата. Отиде в кухнята и без да пали лампата втренчи поглед към светлините на разстлалия се в далечината град.
Преживяното през последните няколко месеца се завъртя пред очите му като на кино. Спомените – ту по-бледи, ту по-отчетливи, – изплуваха и започнаха да се подреждат подобно на кадрите от някакъв странен филм, в който единственият му зрител играеше себе си в главната роля: внезапното спиране на последния обект в столицата, напразното обикаляне в търсене на друга работа, появата на лъскавия мургав предприемач, омаял го с обещанията си за много пари и траен ангажимент, трескавото събиране на багажа и припрения разговор с жена си, на която лаконично обясни положението, оставайки глух за разплакания й глас, умоляващ го да не ходи никъде, кошмарното пътуване в претъпкания раздрънкан микробус, погнусата от разюзданата многоезична паплач в мизерния краен квартал, където щеше да упражнява занаята си и да живее.
Все пак положението не беше толкова лошо, колкото в началото му се стори. И той, и другите момчета, с които тръгна, изкарваха добри пари, макар че в сравнение със заплатите на местните, те приличаха по-скоро на подаяние. Като чужденци им плащаха по най-ниската тарифа, а отделно от това фирмата на окичения с ланци дебелак прибираше близо половината като отплата за осигурената работа. Какво да се прави, нямаха избор. Пък и никой не ги беше докарал насила в големия чуждоземен град на брега на студеното северно море.
Работеха в един от крайните квартали на югоизточното му предградие. Там се намираше и квартирата, която техният благодетел великодушно им беше предоставил – малък разнебитен апартамент на последния етаж в един олющен сив блок с безброй входове. Услугата беше разбира се срещу солидно заплащате, поделяно от съквартирантите по братски.
Някога, доста преди Шахин да се роди, бяха изградили жилищния комплекс с намерението да задоволи амбициите на младото поколение, на което старите очертания на града вече не били по мярка. Само че не се получило както го мислели. Тукашните хора не проявили планирания ентусиазъм и вместо тях в модерните квартали започнали да се заселват пришълци, прииждащи от цял свят – индийци, араби, пакистанци, китайци, виетнамци и въобще представители на всякакви раси и националности, избягали от собствените си страни, за да търсят тук препитание и по-добър живот. Постепенно районът съвсем западнал и се превърнал в тежко бреме за градската управа. Сега бяха решили да го преустроят основно. Най-занемарените от огромните сгради бутаха и на тяхно място вдигаха по-малки и спретнати, в които да настанят сравнително сериозни наематели, що-годе запазените ремонтираха, за да ги предоставят отново на досегашните им обитатели с надеждата, че подобрените условия ще променят техния манталитет. Кой знае дали и от това щеше да излезе нещо, но във всеки случай общината беше отпуснала много пари, благодарение на което те бяха тук.
От квартирата на строежа, от строежа в квартирата – така минаваше времето на Шахин. Разнообразяваше програмата си само два пъти месечно, когато след като получи изработеното изминаваше няколко спирки с метрото, за да изпрати чрез една куриерска служба парите на Гюлнер. В себе си оставяше само колкото да покрие харчовете за наем и храна до следващото плащане. Почти не ползваше почивни дни, пестеше от всичко и много рядко си позволяваше да отиде с някой от другите работници към центъра и да похарчи някое евро за кафе или бира. Не беше тръгнал по строежите и не стигна дотук, за да си прави кефа. Трябваше да изучи момчетата, та да не блъскат като него немили-недраги. Понякога даже си мечтаеше как ще ги изпрати в някой университет да станат инженери, агрономи, доктори или каквото там си наумят. Стига да имат повече акъл в главата от него.
На всичкото отгоре мястото го потискаше. Веднъж ходиха да товарят материали от някакъв склад до пристанището. Бяха на брега на морето, което преливаше в необятния океан, стигащ чак до Америка. Вълните се плискаха в бетонния кей, по който минаха с камиона на идване и докато отдъхваха преди да поемат обратно, той впери поглед към оловната далечина, където водната повърхност се сливаше с небесната шир. За миг му се поиска да надникне отвъд нея и изведнъж си представи как се отдалечава в бушуващата бездна, превръща се във все по-малка точка и накрая изчезва без следа. Оттогава ужасното усещане, че няма здрава почва под краката си не спря да го преследва. Тъкмо затова избягваше разходките из старата част на града, която с многобройните си канали засилваше чувството му за несигурност. Герен. Отвсякъде избиваше вода. Където и да погледнеш вода и пак вода. Какво толкова му харесваха туристите. И кое ли беше накарало добродушните и приветливи местни жители да се заселят точно тук.
Все пак понякога умората и еднообразието го караха да напусне бетонната джунгла в покрайнините и да се поразтъпче по централните улици. Пък и не вървеше хора от цял свят да се тълпят по тях, а той толкова време да прекара тук и да не разгледа нищо. Какво щеше да разказва, когато като се върне започнат да го разпитват къде е бил, какво е видял.
При една от тези разходки видя вълка.
Приятелите му както винаги се бяха замотали около улицата с витрините, зад които се кълчеха и хилеха пищни красавици по оскъдно бельо, и той ги заряза. Видът на тези жени, отъркаляли се в потните прегръдки на безброй непознати мъже, го отвращаваше и винаги, когато погледът му се спреше на някоя от тях страхливо се оглеждаше дали отнякъде неговата Гюлнер не го стрелка с въглените под сключените на бялото си чело вежди. През зимата туристите намаляваха и в ранния неделен следобед, когато хората ставаха от масите и се отпускаха в сладка дрямка, улиците пустееха. Бавно пое по една от тях с намерението да позяпа старинните градежи, които събуждаха професионалното му любопитство. След няколко преки щеше да вземе метрото, за да се прибере в квартирата. Нямаше конкретен маршрут и без да знае как внезапно се озова пред широко отворения портал на дълга ограда, направена от железни пръти с формата на бойни копия с блестящи остриета. На високите колони от двете му страни бяха кацнали големи позлатени орли с тържествено разперени като че ли в негова чест криле. Стоеше на входа на зоопарка – един от най-старите и известните в Европа. Освен клетките с животни в него се намираха ботаническа градина, аквариум, планетариум и геологически музей. Оставаше доста време, докато светлеещото небе, осеяно с тънки прозрачни облаци, от които се сипеха рехави снежинки, потъмнее. Можеше да убие някой час и да се върне, когато и другите вече ще са се прибрали.
За гледане имаше много и Шахин, който беше любознателен по природа, с интерес се взираше в животните и птиците, събрани от всички краища на земята. Съжаляваше само, че не може да прочете табелите, които накратко обясняваха най-важното за тях. „Един ден ще доведа моите тук” – размечта се отново той – „и докато ги показвам на Гюлнер, момчетата ще ни превеждат надписите, нали все се хвалят, че са добре по английски.”
Вече започваше да се здрачава и по една странична алея пое в посоката, където би трябвало да се намира изходът. От едната й страна се редяха просторни клетки, в които лениво се размотаваха разни чакали и лисици. Нямаше какво толкоз да им гледа и тъкмо ускори ход, когато зърна едрия вълк, който припряно сновеше напред-назад досами ситната телена мрежа. Забави крачка и даже поспря пред него като си мислеше, че ще привлече вниманието му и той ще се укроти, но се излъга. Изпаднал в транс, звярът продължаваше да фучи и да прави бесни обиколки. Беше изключително красив мъжки екземпляр, който очевидно не можеше да приеме съдбата си на пленник. „Сигурно скоро са го уловили, завалията” – помисли си Шахин и се приближи още, за да го разгледа по-отблизо. Изглежда, че най-после и вълкът усети присъствието му. Закова се на място, извърна глава към досадника и оголвайки зъби в смразяваща гримаса, впи поглед в неговия. В този момент някаква невидима сила го стисна за гърлото и цялото му тяло изтръпна като разтърсено от електрически ток – очите им бяха еднакви на цвят. „Единак” – мина през главата му, – „единак, затворен в клетка, който докато е жив няма да се примири с това.” Такива като него бяха силни, не защото се събират на глутници, а защото всеки сам се разпорежда със съдбата си. Понякога се случваше да попаднат в плен, но никога не губеха свободата си.”
Там, там, тата-там, там-татам – барабанеше студеният дъжд по прозореца, зад който светлините на града гаснеха една по една. Развиделяваше се. Беше минал повече от час, откакто стоеше изправен пред мокрото стъкло без да помръдне, търсейки отговор на въпросите, които го мъчеха.
Напоследък всички бяха малко притеснени, защото шефът им не се появи по обичайното време в края на месеца, когато минаваше да събере наема и да ги разпредели по обектите за следващите седмици. Не че копнееха да го видят, но периодичните срещи с техния отракан сънародник, който досега се стараеше да спазва поетите от него ангажименти, ги караше да се чувстват донякъде спокойни за близкото бъдеще. Вместо него няколко дни по-късно на строежа цъфна един едър русоляв младеж, който хич не им хареса. Гледаше злобно и пристъпваше бабаитски така, че да не остави и най-малкото съмнение какво издува черното му сако под лявата мишница. Каза им след половин час да се съберат на площадката, където бяха складирани строителните материали. Началството искало да ги види и да им каже нещо. Отидоха, но за най-голяма изненада техният човек го нямаше. И тъкмо се канеха да се върнат по работните си места, когато по тясната разкаляна уличка, от която влизаха камионите, се зададе голяма сребриста лимузина. Спря на десетина метра от тях и от нея веднага изскочи този, който преди малко ги беше посетил. Огледа смръщено групичката им и махна с ръка към колата. От нея слезе някакъв тантурест елегантно облечен мъж.
Шахин веднага го позна. Не можеше да сбърка това лице. Времето беше сложило своя отпечатък върху него без обаче да промени изражението, така добре запечатано в спомена му. Ефрейторът. Същият, когото беше проснал на времето на прашния казармен плац. Той бил новия им шеф. Купил фирмата от предишния собственик и сега за всичко трябвало да слушат него. Щели да подпишат други договори. Да бачкат и да си траят. Не ги карал насила, но да внимават много какво ще правят, защото не обичал да се шегува.
Дали да му се обади? Докато съскаше със заплашителен тон, баровецът ги изучаваше един по един с лукаво присвитите си мътни очи с цвят на жабунясала локва. Лепкавият поглед се задържа върху него малко по-дълго, а за миг челото му леко се сбърчи като на човек, който се опитва да си припомни нещо, но после се втренчи в следващия от групата без дори да трепне. Беше ли разбрал кой е? Сигурно е злопаметен и отмъстителен като всички представители на чакалската си порода. Кой знае какво ще му щукне? Може да се опиянява от мисълта, че „кирливият помак” му е паднал в ръцете и ще превива гръб, за да пълни неговите бездънни джобове. Ама, че работа. Чак започна да му се гади.
Вечерта в квартирата коментираха оживено новата ситуация. Цялата работа намирисваше на гнило и тъкмо се чудеха дали да не потърсят стария си познайник за съвет, когато някой извика да млъкнат и посочи с ръка към телевизора, който приглушено гъгнеше върху хладилника. Вървеше поредната новинарска емисия, която не гледаха, защото не се интересуваха от политика, а освен това не разбираха и езика. Излъчваха кадри от някаква полицейска хроника. На един от централните площади бяха опънали жълти сигнални ленти, а на тротоара зад тях се виждаше завит с протрито платнище труп. Навън стърчаха само ходилата му, обути в екстравагантни жълтеникави обувки с масивни токове и остри, обковани с метални пластини върхове. Сториха им се познати. И как да не са, когато от малката снимка в горния ляв ъгъл на екрана се пулеше притежателят им – човекът, който ги доведе тук. Всички застинаха онемели от видяното. Никой не забеляза как Шахин почервеня като рак и стисна юмруците си с такава ярост, че изхвръкналите им кокалчета побеляха.
Там, там, тата-там, там-татам – не спираше дъждът. Зазоряваше и пейзажът зад запотеното стъкло започна да добива обичайните си ясни очертания. И тази нощ почти не мигна, но се чувстваше бодър и изпълнен със сили. Тата-татам, тата-татам, тата-татам – изчезваше в далечината влака, следвайки посоката, поета от вълка. Вече пътуваше в него. Връщаше се в планината, простряла се между слънчевата равнина и топлото южно море. Прибираше се в своята крепост, от която сега имаше нужда от него повече, отколкото когато и да било преди. Както и тя от него.
* * *
Момчетата крачеха едно след друго с равната, отмерена и леко пружинираща походка на балканджиите. Както винаги отпред вървеше Мурад, а Муртлу плътно го следваше като се опитваше да уцели местата, където малко преди това е стъпвал брат му. За разлика от носенето на мобилния телефон сега старшинството се спазваше непоклатимо, макар и двете деца да познаваха всеки сантиметър от пътеката, и да можеха да минат по нея дори със завързани очи. И ако днес се движеха по-бавно, то не бе поради намалената видимост, а защото стелещата се навред лепкава мъгла правеше камънаците и преплетените коренища под краката им хлъзгави като лед.
За времето, приблизително равно на един учебен час, вече бяха минали повече от половината разстояние до училището. На мястото, където се намираха, посоката и наклонът на движението им рязко се променяха. Стръмно спускащата се досега тясна отъпкана лента от терена изведнъж правеше завой почти под прав ъгъл и започваше да се изкачва по ръба на едно дълбоко дере, тук-там обрасло с бодливи гъсто преплетени драки. Досадното пълзене нагоре нямаше да е дълго. Съвсем скоро щяха да превалят баира и да стигнат продълговата равна тераса, от която при ясно време селото вече можеше да се види. Кацнала на внушителната гърбица, разклоняваща се от хълма, по който допреди малко се спускаха момчетата, тя като че ли нарочно бе създадена да осигури панорамен изглед към тясната котловина около реката, виеща се и проблясваща между скупчените около бреговете й къщи подобно на сребриста шевица върху тежък старовремски сукман. Изглежда в стремежа си да подчертае този свой замисъл природата бе побила върху нея два огромни разклонени дъба. Те се издигаха съвсем близо един до друг така, че широките им корони се опираха и образуваха нещо като арка, през която пътеката пролазваше преди да навали отново надолу.
Мракът вече бе отстъпил напълно и слънчевите лъчи се опитваха да разкъсат призрачния бял воал, затиснал околните хълмове. Задъхани от катеренето, братята се бяха вторачили напред в очакване всеки момент от мъглата да изплуват силуетите на горските великани. Ето ги и тях. Най-напред видяха върховете, после цялата плетеница от голи клони, оформящи контура на сведените им чела, под които скоро щяха да се промушат, а накрая, малко преди да стъпят на равното, в просветленото пространство се показаха и мощните стволове, вкопчили се с яките си коренища в скалистата почва.
Изведнъж едновременно спряха и застинаха все едно, че се бяха блъснали в някаква плътна невидима преграда или пък някой зъл магьосник, спотайващ се в гората, беше замахнал с вълшебната си тояжка и ги бе вкаменил.
На пътеката между дъбовете имаше вълк.
Инстинктивно усетиха, че е див звяр, макар никога преди да не бяха виждали такъв отблизо. Навирил муцуната си срещу тях, хищникът ги фиксираше със светещите си жълтозеленикави очи. Стоеше напълно неподвижен с леко разкрачени предни лапи и щръкнали напред уши. Само тънките струйки пара, които на равни интервали излизаха от ноздрите му, както и ритмичното пулсиране на широкия гръден кош издаваха, че е истински, а не привидение или умело препариран екземпляр, поставен тук от някой шегаджия. Беше зрял, доста едър представител на вида си с гъста лъскава козина – светлосива, дори съвсем бяла над лапите, по вътрешната страна на стройните крака, гърдите и около очите, ръждивокафява, преливаща до черно по темето между ушите, дебелия врат и гърба. Излъчваше сила и дива гордост. Под свода от преплетените клони на двата дъба изглеждаше по-скоро тъжен и добродушен, отколкото страшен.
Братята безмълвно наблюдаваха вълка с ококорен немигащ поглед. Дъхът им излизаше на пресекулки от широко зейналите уста, а зачервените от изкачването лица станаха восъчно бледи. Заедно с дарбата си да издават звуци те изгубиха и способността си да мислят. Изправеното насреща им създание ги хипнотизираше. За миг паниката се надигна в тях като каймака на кипващо мляко, но някакво странно, добре познато макар и позабравено напоследък чувство ги заля и не й позволи да ги обсеби.
Чии бяха тези леко присвити очи – уж строги, изпитателни, а всъщност ласкаво усмихнати, в бездънните езера на които техните невинни души потъваха, усетили, че там не може да ги достигне никаква беда. Същото изпитваха, когато баща им ги хокаше за някоя лудория в училище, но проблясващите зеленикави пламъчета, които играеха под присвитите му вежди, преливаха от нежност.
Колко ли щеше да продължи всичко това. Може би никога нямаше да излязат от безкрайния миг на вкамененото време, ако до ушите им не беше стигнал далечният яростен лай, който също така добре познаваха.
В същия момент го чу и вълкът. Трепна и щръкналите издължени триъгълници на главата му се завъртяха в синхрон към посоката, откъдето идваше звукът. Мурад и Муртлу се сепнаха. Пробудени сякаш от среднощен кошмар, те излязоха от завладялото ги вцепенение и инстинктивно обърнаха глави, за да погледнат през рамо назад. Лепкавата мъгла над пътеката, по която бяха дошли, продължаваше да се стеле, но сега им се стори някак си по-приветлива и дружелюбна. Изостреният им до краен предел слух долови как от нея извира насечено хриптене, омесено с гъргорещо заплашително ръмжене.
Когато след секунда отново завъртяха глави напред, пред погледа им нямаше никой. Вълкът внезапно беше изчезнал все едно се е разтворил в светлеещото между двата дъба пространство. И докато невярващи се взираха в нищото зад гърбовете им връхлетя Черньо. Профуча покрай тях със скоростта на ураган, но напук на закона за инерцията се закова на място само няколко крачки по напред.
Не беше минал и половин час откакто братята се отправиха по пътеката към селото, а майка им се прибра в къщата, за да довърши обичайната си сутрешна работа, когато го връхлетя някакво безпричинно безпокойство. Нито ноздрите, нито косматите му клепнали уши долавяха определена заплаха. Всичко изглеждаше спокойно и единствената разлика от другите утрини се състоеше в това, че през тази не тичаше на воля около двора с животните, а свит на кълбо лежеше унило под стрехата на плевника, положил глава върху прибраните си към корема задни лапи. Още предишната вечер дядото на децата прокара през халката на якия кожен нашийник, който неизменно обгръщаше неговия врат, ръждясал синджир и завърза другия му край за една от дебелите мешови греди, крепящи тежкия, покрит с каменни плочи покрив. Съдба! – В главата на кучето не се въртяха въпроси, то не търсеше причините на нещата, не се опитваше да предвиди следствията им. Случващото се винаги бе единствено възможното, а реакциите му към събитията от заобикалящия го свят бяха предопределени от дълбоко спотаения в него инстинкт. Тъкмо той го накара тази сутрин внезапно да настръхне и неистово да поиска да се спусне след момчетата по пътеката към селото. С цялото си същество усети, че някъде по нея ще ги пресрещне този, чийто далечен вой снощи бе чуло.
Останалото се случи от самосебе си с главоломна бързина. След като никой не отвърна нито на проточеното досадно скимтене, нито на отривистия отчаян лай и не дойде да го отвърже, Черньо започна бясно да се хвърля във всички посоки, опъвайки с все сила старата верига. Последната в крайна сметка не издържа борбата със стоманените мускули на младото животно. При поредния му порив към свободата една от брънките й, разположена близо до нашийника, не издържа и със звън се прекърши. Оковите му издрънчаха за последно, свлякоха се в праха и застинаха като убита змия, а той, внезапно загубил противодействието на своя устрем, отхвръкна нависоко, прелетя няколко крачки и с брилянтна техника се претърколи на земята като огромна космата топка. В следващия миг вече летеше по пътеката след децата, а яростния му лай ечеше, усилен многократно от гъстата мъгла.
Застинал неподвижно пред момчетата с широко разтворени предни лапи, той излъчваше непоклатимата воля да не отстъпва и на крачка от заетата позиция. Гъстата козина по източения леко приведен надолу врат беше настръхнала, а върху сбръчканата му в нервен тик рошава муцуна белееше смразяващата усмивка от извити като ятагани остриета, сключени в безкомпромисна захапка. В краткия промеждутък от време преди вълкът да се разтвори в мъглата погледите им се кръстосаха. И мигом всичко се промени. Глухото сподавено ръмжене, извиращо от гърдите на Черньо внезапно секна и от задъханото гърло, проехтя игривият лай, с който обикновено посрещаше своите стопани. На свой ред изпънатата право назад опашка се отпусна, завивайки се на пухкав кравай с потрепващо насам-натам връхче, което дружелюбно опипва околното пространство.
Мурад и Муртлу нямаха никаква представа колко бяха стояли вкаменени пред призрачния звяр, застанал на пътя им. Дали не сънуваха? – Тази мисъл мина едновременно през главите им и те понечиха да разтъркат очи, когато от страничното джобче на ученическата раница на по-малкия брат се понесе познатата закачлива мелодия. Тя окончателно разкъса магията и върна нормалните измерения на действителността. На пътеката пред тях нямаше нищо освен четириногия им другар в игрите, който закачливо въртеше опашка и весело пролайваше.
Търсеше ги майка им. Това доста ги учуди, защото нямаше навика да го прави преди последния учебен час. Каза им, че днес ще слиза в селото за покупки и щяла да ги вземе преди края на училище. Трябвало да й помогнат да оправи къщата и затова искала да се върнат по-рано.
Муртлу слушаше нарежданията с кисела физиономия и ги предаваше в резюме на брат си. Какви бяха тия покупки? Нали онзи ден беше пазарувала за сума ти време напред? И какво да й оправят на къщата? Всичко си е наред! Точно днес ли й хрумнаха тези работи.
– Ей-й-й, бе мамо, – започна да хленчи Мурад, който си бе възвърнал полагащия му се контрол върху апарата и се включи в комуникацията. – Не можем ли утре да направим това. Последния час ще работим на компютър и се бяхме уговорили с учителя да теглим нови игри.
– И дума да не става – категорично ги отряза Гюлнер, но гласът й потрепери от едвам прикриваното вълнение и поомекнала продължи:
– Добре де, исках да е изненада, но ще ви кажа. Преди малко ми се обади баща ви. Снощи се е прибрал от чужбина. Щял да направи всичко възможно до довечера да си е в къщи. Хайде сега, без повече приказки и както ви казах. Чакайте ме да дойда да ви взема.
Баща им си идваше! Сигурно вече е някъде наблизо. – Това беше нещо съвсем друго. Пътеката литна под краката на момчетата със същата лекота, с която Черньо се придвижваше в обратната посока, за да заеме бойния си пост. Внезапен топъл полъх откъм реката отнесе бързо последните парцаливи валма от зимната мъгла.
© Ангел Кондев – автор, 2011
© Copyright 2011 by Angel Kondev
