ВИРТУАЛНА ДРАМАТУРГИЯ
„Бяха времена на хаос, насилие и кръв. Ревящите обезумели тълпи помитаха всичко по пътя си, а между руините от някогашните градски площади в озарените от пожарите нощи препускаха конници в черни доспехи…” – Тези думи биха могли да са началото на поредния литературен или кинематографски бестселър с приказно-митологичен сюжет, илюстриран за по-голяма убедителност на художественото внушение с документални кадри от последните размирици в Лондон, продължаващите месеци наред вълнения в арабския свят или комбинирания с масово убийство атентат в Осло. Редно ли е обаче да споделяме подобен апокалиптичен тон при интерпретацията на случващото се напоследък от позициите на социалната наука?
Някои политически наблюдатели и анализатори се опитват да открият наличието на общ елемент, свързваща нишка и устойчива тенденция в събитията, към които освен вече посочените причисляват и икономическите кризи, споходили Гърция, Ирландия, Португалия и Испания, както и мощните трусове в глобалната финансова система, тръгнали от САЩ, Германия и Франция. И това е добре, защото тъкмо интегралния (холистичен) подход може да осигури по-задълбочената интерпретация на група свързани във времето обществени явления, отколкото разглеждането им поотделно, „на парче”. В крайна сметка нещата винаги са взаимно обусловени, което няма нищо общо разбира се с параноичните бълнувания за някакъв световен заговор или сбъдване на древните мистични пророчества за свършека на света. Но изграждането на подобен тип обяснителни схеми според мен трябва да се основава на две теоретични (методологични) изисквания, които на пръв (но само на пръв) поглед са антагонистични. **
Първото се състои в преодоляване на нагласата сегашната ситуация, случващото се „тук и сега” да се приема като нещо, което е напълно уникално, няма аналог в по-близкото или по-далечно минало и не може да се осмисли с наличните към момента представи. Ако приемем тази нагласа, може би ще се отнесем по-критично към примамливата на пръв поглед идея, че светът такъв, какъвто го познаваме си отива, с други думи, че в момента се осъществява (или поне започва) радикална промяна на обществото и културата. Отърсили се от хипнотизма на „свръхизключителността” сигурно ще забележим, че през последните сто години този свят не е спрял и за миг да се променя при това в хода на събития, които никак не отстъпват по своя трагизъм (или поне драматизъм) на сегашните – всички световни и локални войни на 20-и и първото десетилетие на 21-и век, политическите и културни революции (и контрареволюции), икономическите и технологични обрати и катастрофи, свързани с имена като тези на Ленин и Сталин, Хитлер, Мусолини и Франко, Салвадор Дали, Пикасо и Мерилин Монро, Бийтълс и Гагарин, Айнщайн и Хайзенберг и още много много други, които могат да бъдат добавени към това хаотично и крайно небрежно изброяване. За каква изключителност става въпрос тук? Кой е познатия свят, който си отива – този, възникнал след падането на Берлинската стена през 1989-а или този, родил се от руините на кулите близнаци на Световния търговски център през 2001-а.
Ако разширим хронотопа на сравнението и разгледаме развитието не само на европейската, но и на редица други цивилизации през последните няколко столетия, а защо не и хилядолетия, ще видим, че динамиката на промените е доста устойчива по своята величина, а самите те – миналите и настоящите – са напълно съпоставими по дълбочина и радикалност. Погледнато исторически, устойчивите – спокойни, уравновесени, безметежни състояния, рамкирани от определена социално-икономическа, политическа или културна парадигма, изглеждат по-скоро като изключения, като прекъсване на непрекъснатостта на промените, като временни затишия в процеса на перманентната социокултурна трансформация.
Методологията на мисленето на съвременното събитие като „свръхизключително” по същество се родее с есхатологичната нагласа към световноисторическия процес. – Всичко, което сега се случва е толкова различно, че вещае свършека на познатия ни свят и прераждането му в някакво ново измерение. И ако се вгледаме в тази представа, ще открием разбираемия стремеж на съвременника на дадена събитийност да я подложи на строга и еднозначна морална оценка. Да я оцени чрез своите нравствени критерии, които той започва да възприема като извънвремеви и универсални. – Нещо психологически обяснимо, но същевременно водещо до замъгляване на рационалния анализ на реалността.
Съобразяването с описаното теоретично (методологично) изискване при опита за по-задълбочена интерпретацията на последните размирици, атентати и финансово-икономически катаклизми неизбежно ще привлече вниманието към напреженията и противоречията, трупани през последните четири-пет десетилетия, а в определени аспекти и много по-дълго. Тъкмо тяхното разбиране, т.е. поставянето на нещата в по-мащабен исторически контекст е ключа към адекватното осмисляне, а с това и преодоляване на съвременните проблеми, но това не е предмет на настоящото изложение.
***
Другото методологично (теоретично) изискване при първо приближение изглежда несъвместимо с първото. То се състои в отказ от безостатъчното редуциране на анализа на новото към познатите обяснителни схеми. Историческото развитие не е само безкрайното разгръщане в ширина и дълбочина на изначалните „архетипове” на социалното и културно битие. Във всеки конкретен момент винаги възникват неща, които по-рано ги е нямало, които се случват за пръв път. Именно тяхното разбиране и отчитането им като значим фактор за появата на едни или други явления и процеси в обществения живот е ключово за коректността на анализа.
В случая конкретно става въпрос за нещо, което, струва ми се, в общи линии (и с малки изключения) се подценява – променените от съвременните информационно-комуникационни технологии емоционалност и менталност, които сполучливо могат да се осмислят с помощта на понятието „виртуална реалност”.
През последните години терминът „виртуална реалност”, въведен в началото на осемдесетте години на миналия век, навлезе широко както в езика на всекидневието, публицистиката и изкуството, така и в теоретичния дискурс на най-различни по характер научни дисциплини. В тясното (и изходното) си значение той обобщава особения род психични преживявания, създадени с помощта на модерните електронни устройства и комуникационни технологии: илюзията за реалност, която се получава не само от триизмерното зрително възприемане на създадените от техническите устройства изображения, съчетано със съпътстващи ги слухови, тактилни и др. усещания, но преди всичко от възможността за активно целенасочено въздействие върху тях от възприемащия ги, изразяваща се често с понятието „интерактивност”. Така разбрана виртуалната реалност се разкрива като особен парадоксален феномен – въображаема, „нереална реалност”, която обаче за възприемащия я субект добива параметри, сходни с тези на обичайната физическа действителност. От това възникват ред гносеологически, психологически и социално-етични проблеми, при изследването на които наред с всичко друго трябва да се има пред вид обстоятелството, че подобни въображаеми светове могат да се изграждат и без сегашната им високотехнологична основа както, например, при екстатичните състояния на религиозния опит и въобще различните окултно-мистични практики. Но за разлика от последните съвременната „виртуална реалност” притежава особености, въплътени отчетливо в нагласите, ценностите и светогледните ориентации, формирани при използването на последните поколения информационни и комуникационни технологии.
В случая става въпрос за съвкупност от явления, които вече се различават качествено дори от тези, появили се на основата на традиционните средства за масова комуникация – преса, радио и телевизия – и описвани с понятията „масова култура” и „масово общество”. Именно те имат непосредствено отношение към разглежданите тук събития и до голяма степен могат да обяснят тяхната специфика. На основата на изводите от някои изследвания в тази област съдържанието им може да бъде представено по последния обобщен начин:
На първо място е налице промяна на структурата на потока на информация, а с това и нейния характер. Класическата еднопосочна („линейна”) връзка между „адресанта” (подателя) и „адресата” (получателя), която е характерна и за традиционните масмедии, е заменена от един постоянен многопосочен информационен обмен между огромен брой адресанти и адресати, които постоянно разменят местата си. С други думи информационното взаимодействие губи ясните очертания на посоката си и добива „аморфна” („мрежеста”) структура. По този начин се променя и характера на самата информация – пусната в обръщение, тя също губи първоначалната си относително строга определеност и постоянно се променя по начин, който не може да бъде контролиран от никой отделен участник в комуникативния акт. Информацията като че ли се откъсва или, ако използваме философския термин, „отчуждава” от всички, които я споделят и заживява някакъв свой, напълно самостоятелен живот. При това в интересуващия ни план тук трябва да се подчертае, че логиката, по която информацията постоянно се обогатява в реално време, остава неразбираема за участниците в общуването, което обаче допълнително легитимира достоверността на съобщенията, придавайки им някаква самообосноваваща се правдоподобност. Това създава илюзията, че реалността, представена в интернет-пространството е по-автентична от реалността извън него, което влияе върху скоростта и посоката на промяна на светогледните ориентации.
На второ място следва да се посочи, че възможността да се променя съдържанието на информацията, която съвременните технологии предоставят на всеки участник в комуникацията, формира нов тип личност и междуличностни отношения. От една страна интерактивността би трябвало да насърчава самостоятелното мислене, креативността и да потиска конформизма, но, от друга, тя като че ли в същата степен увеличава съпротивата срещу внушенията на другите и снижава равнището на уважението към тях, рушейки авторитетите, необходими за нормалното функциониране на всяко общество. Често участието в общия комуникативен процес става не с оглед обогатяване съдържанието на информацията, а за да се изтъкне значимостта на отделния участник в него, което понякога сполучливо се обобщава от изследователите с изрази като „обезсмъртяване в Мрежата” и „виртуален нарцисизъм”. Колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, сумарният резултат от този вътрешно противоречив процес е снижаването на прага на критичност към възприеманите послания. С други думи вместо да се намали, конформизмът се реанимира и дори усилва.
Накрая, следва да се отбележи, че съвременната компютърна комуникация осигурява богата информираност по широк кръг въпроси – на практика почти за всичко и всички, които влизат в полезрението на модерния човек. И това по правило се определя като достижение, създаващо предпоставки за едно безпрецедентно по обхват интелектуално развитие. Въпреки това обаче този интелектуален растеж на практика като че ли не се осъществява и дори обратно – най-силно включените във виртуалното общуване се оказват изключително невежи даже в областите на непосредствените си професионални и житейски интереси. И още нещо в тази връзка – тъкмо при последните описанието на актуалните или потенциални състояния на действителността, основано на използването на понятия с твърдо смислово ядро, отстъпва пред мисленето им чрез простото изреждане на част от техните параметри, оставящо място за неидентифицирано множество подразбиращи се такива. Пример за това са езиковите конструкции, използвани от днешните тийнейджъри, в които вместо завършени фрази се употребяват елементарни описания, завършващи най-често с „…и други такива, нали разбираш…”.
Менталните и емоционални състояния на потопения в съвременния „виртуален свят” човек преобразуват светогледните ориентации, ценностни системи и социално-психологични нагласи, на основата на което се променя структурата на социалното пространство и насочеността на практическата дейност.
Някои от явленията и процесите, свързани с трансформацията на социално-икономическата и политическа организация на обществото, с които се сблъскваме сега, започват да се проявяват (и стават видими) още преди три-четири десетилетия: новата роля на информацията за управлението и промяната във функциите на държавата; комерсализацията на знанието и възхода на нови елити, упражняващи икономическата и политическата власт; „втечняването” на социалните отношения и замяната на статичните социални структури с динамични (постоянно променящи се) икономически, политически и управленски мрежи; автоматизирането на процесите на вземане на решения в административната дейност и преместването на акцента в нея върху подготовката на подходяща за машинна обработка информация; промяна в системата на световния пазар (нарушаването на американската хегемония, крахът на социалистическата планова икономика и настъплението на китайската индустрия и търговия). – Всички тези „иновации” отдавна са факт в света, в който модерните информационни и комуникационни технологии постепенно добиват водеща роля. И именно тяхното ускорително движение изправи в началото на новото столетие човечеството пред предизвикателства, които в последните десетилетия на миналото изглеждаха все още твърде футуристично – финансово-икономически сътресения, етно-религиозен екстремизъм и всякакви идейни платформи, политически движения, и форми на социална самоорганизация, израснали чрез (а до голяма степен и от) глобалното общуването в компютърните мрежи.
Ако от позициите на изразеното разбиране за съществената отлика на сегашната социална и културна ситуация се върнем към последните събития, фокусиращи върху себе си обществения интерес, едва ли ще открием в тях нещо апокалиптично, а даже и особено разтърсващо или необичайно. По скоро е налице процес на смяна на гледната точка към проблеми и противоборства, корените на които могат да се проследят не само в миналите десетилетия, а често и много по-назад във вековете; смяна в начина на тяхното осмисляне и подходите при решаването им. В тази връзка, в заключение и като анонс към по-задълбочено изследване на темата, ще си позволя да изразя убеждението, че класическата западна рационалност, започнала своя възход с Галилей, Декарт и Нютон, и наложила се постепенно като доминираща в световния цивилизационен процес след епохата на европейското Ново време, днес изживява криза. Тя е „вътрешна”, т.е. иманентна, защото нейният дълбок корен е в особеностите на самото научно-технологичното мислене, а непосредствената й основа са тъкмо неговите безспорни върхови достижения, на които сме свидетели. Смутовете, разтърсващи днешния свят, чиято логика и етика се опитваме да схванем, изглежда са израз именно на тази криза и разглеждането им в такъв ракурс ще ни позволи по-добре да схванем посоката, в която се движим. Посока, която според един от най-значимите съвременни мислители може би ще възроди позабравените хуманистични идеали от времето на Еразъм и Рабле.
© Ангел Кондев – автор, 2011
© Copyright 2011 by Angel Kondev
