„ПРАВОВЕРНОТО ЛЯВО“ VERSUS „АВТЕНТИЧНОТО ДЯСНО“
ИЛИ
„Внимавайте колко се надувате, защото, когато се
качите на тавана, може да ритнете цървулите на дядо си … Ще разчитам на подкрепа
и от ляво, и от дясно, от гражданите и неправителствени организации“ – заяви
неотдавна кандидатът на социалистическата партия за кмет на София, който на
изборите за местна власт в края на октомври 2019-а за всеки случай се маскира
като „независим“, издигнат от граждански комитет. [2]
Дръзката реплика
е адресирана към столичната „градска десница“, която едва ли е останала
очарована от приписаната ѝ родословна връзка със селските цървули, но по-важното
е друго. С нея тезата, развивана от много политически наблюдатели, публицисти и
журналисти, че у нас днес нито „лявото“ е точно ляво, нито „дясното“ – дясно,
се сдоби с конкретен образ от плът и кръв и за пореден път доказа, че
демаркационната линия между тях е по-размита и от тази между враждуващите
групировки в Близкия Изток.
Това може и да е
световна тенденция, но в съвременна България тя си проправя път по един особен,
ярко национално обагрен начин. И причината за този неповторим колорит е в генезиса
на политическите фракции, заемащи (поне номинално) двата полюса в
идеологическия спектър, които за удобство традиционно се определят чрез
координатната система „ляво-дясно“.
***
Какво всъщност е
съвременното „ляво“ и „дясно“? При всички теоретични затруднения, отговорът на
този въпрос от гледна точка на политическата философия изглежда относително ясен.
В класическата
марксистка (комунистическа) идеология „лявото“ е платформа, защитаваща
онеправданите, които по дефиниция са хората на наемния труд. С други думи
„лявото“ е политическото движение, което трябва да отхвърли господството на
капиталистите, узурпирали властта и угнетяващи широките народни маси и най-вече
индустриалната работническа класа. Макар че във втората половина на 19-ти и
първата половина на 20-ти век подобна доктрина за мнозина изглежда доста примамлива
и исторически перспективна, днес тя звучи като пълен анахронизъм, поради което
„лявото“ вече се представя по един „по-обтекаем“ начин, избягвайки термините от
теорията за „класовата борба“, генеалогичната си връзка с която не може обаче
напълно да игнорира.[3]
През втората половина на 20-ти век „лявото“ постоянно еволюира и сега, в
началото на 21-вото столетие, то се отъждествява преди всички със „социалното“
– социалната справедливост в социалната държава, която се реализира чрез различни
политики в широкия диапазон от прогресивно данъчно облагане и всевъзможни
административно-финансови регулации в ущърб на собствениците на капитала до
целия набор от гарантирани социални придобивки в полза на тези, които не го
притежават и са принудени да работят за него. – Една насоченост срещу свободата
и енергията на пазара, подчинени на естествения стремеж към печалба и
генериращи здравословната конкуренция, която по парадоксален начин придава на
„лявото“ облика на антилиберална, по същество консервативна платформа.
Конкретната си организационна форма „лявото“ намира преди всичко в
социалистическите партии, явяващи се ядрото на политически „клъстер“, в който около
тях гравитират множество повече или по-малко маргинални организации – синдикални,
екологични, правозащитни, антиглобалистки, популистки. Именно последните, противопоставяйки
се на „статуквото“, налагат напоследък разбирането на „лявото“ и като
„либерално“ – понятие до неотдавна по-подходящо за неговата противоположност в
лицето на „дясното“. Опаковано по този начин, консервативното, антилиберално
съдържание на съвременното „ляво“ в икономически аспект мутира по посока на
един социален и нравствен либерализъм, превръщайки го в еклектична смес от
противоречиви (често несъвместими) социално-икономически, културни и светогледно-идеологически
представи и нагласи.
В класическия си
вид „дясното“, на свой ред, е огледалната противоположност на „лявото“. В
миналото то се (само)определя като
политическа платформа за защита на капитала, респ. капиталистите, от заплахата,
която идва от хората на наемния труд, стремящи се по революционен, т.е.
насилствен начин да „променят системата“. Като социална и политическа философия
„дясното“ защитава личната инициатива и свободата на индивида, който в
качеството си на стопански субект трябва да развиват своя бизнес при минимални
ограничения и регулации от страна на държавата. С други думи „дясното“ е
либерално по дефиниция, а общият процес на глобализация подхранва допълнително
тази му идентичност, проявяваща се в модерната опаковка на неолиберализма. От
друга страна обаче, съвременната му политическа насоченост може да се определи и
като консервативна, защото дясната платформа в най-голяма степен се стреми да осигури
стабилност, т.е. устойчивост и предвидимост на общественото развитие, което е
жизненоважно за нормалното функциониране на капитала. И доколкото това все още
може да се гарантира само от националните държави, тя по правило се стреми да
укрепи силите им за поддържане на правов ред, противодействие на корупцията и
сивата икономика, защита от престъпността и осигуряване сигурността – вътрешна
и международна, като се противопоставя на разточителството и волунтаризма,
характерни за левите „социални“ управления. Поради обстоятелството, че
фундаменталните ценности на „дясното“ са личната инициатива и отговорност,
т.е., че индивидуализмът е доминираща черта в неговия характер, в
организационен план то е представено от група сходни конкуриращи се политически
субекти, опиращи се на традиционни ценности и символи (често специфично
национални или християнски), но без категорично изразено доминиране на някой от
тях, както е при „лявото“. В неговия партиен „клъстер“ около тях са ситуирани и
организации с крайна националистическа реторика. В съвременния динамично
променящ се свят всичко това прави „дясното“ колкото политическа платформа на
глобалната икономика, на свободния световен пазар и номадския транснационален
капитал, толкова и на силната национална държава, на „статуквото“, осветено от
историческата традиция и осигуряващо предвидимост на общественото развитие;
едно либерално съдържание в консервативна форма, един мутиращ по посока на
консерватизма либерализъм, в крайна сметка – отново една еклектична смес от
противоречиви (често органично несъвместими) социално-икономически, културни и
светогледно-идеологически представи и нагласи.
Казано накратко,
под натиска на промените както в структурата и характера на капитала, така и в
структурата и характера на наемния труд, настъпили в резултат на общото
технологично и социално-културно развитие, класическото „ляво“ и „дясно“
еволюират и в съвременността идентичността им все повече се размива. Вероятно в
недалечно бъдеще пламъкът на техния обществено-политически антагонизъм съвсем ще
изтлее, за да се разгори в други противоборства, които сега си проправят път чрез
нови партии и движения: появили се неочаквано, изглаждащи все още екзотично,
техният внезапен възход може би освобождава енергията на предстоящия мащабен сблъсък
между „глобалните елити“ и „локалните плебеи“, описван в момента не съвсем сполучливо
като битка между „космополитизма“,
„национализма“ и с останалите стари термини от същото семантично поле. Въпреки
това демаркацията между „лявото“ и „дясното“ все още е осезателна и те,
акумулирали енергията на историческата инерция,
засега продължават да вършат работа. В българския им вариант, обаче,
контурите им допълнително са размазани и деформирани, което ги прави да
изглеждат като гротескни силуети в кривото огледало на панаирджийски атракцион.
Социалните, икономически, политически, нравствени, а, ако щете, и естетически
причини за това се коренят в начина, по който се извърши преходът от
тоталитарното към демократично обществено устройство у нас.
Банална истина
е, че темелът, върху който след 1989-а започна да се гради политическата конструкция
на новото демократично обществено и държавно устройство, беше положен много
накриво. А както е известно, колкото и да е добър майсторът, върху крив темел
здрава къща не става.[4]
Голямата беда е там, че сегашните „леви“ и „десни“ партийни структури и
платформи не са продукт на естествен исторически процес, а са конструирани с
методите на социалното и политическо инженерство от частите на умиращото тяло
на старата комунистическа система.
Как възникна и
еволюира левицата, самопровъзгласила се за „правоверна“, как възникна и
еволюира десницата, титулуваща се като „автентична“? Ако се вгледаме в генезиса
им, и в двата случая ще открием общи срамни тайни, които те чудесно знаят, но с
всички средства продължават да прикриват.
Ако се
абстрахираме от малките маргинални организации, кръжащи в орбитата ѝ, въплъщение
на първата безспорно е социалистическата партия (БСП), наследила „де юре и де
факто“ комунистическата (БКП). Работата обаче е в това, че от наследството тя
не взема всичко, а само онова, което ще ѝ бъде от полза в новите вътрешни и
международни условия. И което сега определя нейния облик.
По време на
тоталитарния режим между 1944-а и 1989-а властта номинално принадлежи на
комунистическата партия и това е закрепено в прословутия „Член 1“ на
Конституцията на народната република.[5]
Реално обаче тя се упражнява само от една нейна част, за описанието на която са
подходящи термини като „орден“, „каста“ и други от този порядък –
комунистическата номенклатура. „Номенклатурата“ е строго йерархичната по
вертикала (подчиненост на равнищата) и широко разклонената по хоризонтала
(обхващане на ресорите на обществения живот) организационна структура на ръководните
кадри на режима. По същество тя е абсолютния разпоредител с общественото богатство и е негов колективен
собственик, а „членството“ в нея е регламентирано изключително строго и след
първоначалното ѝ конструиране започва да се предава (с малки изключения) по
наследство. Относително малкото ядро на номенклатурните кадри се явява гръбнак
на тоталитарната държава и легитимира своята абсолютна власт чрез масовата
комунистическа партия, която към края на режима наброява близо милион души –
хора от различни социални слоеве, с различно образователно равнище и от различни професионални области; хора с
различен идеен хоризонт и различна мотивация за своето членство.
Освен щатния
партиен апарат, който е носещ елемент в конструкцията на номенклатурата, в нея
са включени всички, заемащи властови позиции в отделните ресори на държавното
управление, като особено важни са тези, в които е „ножа и хляба“ – т.е. в
службите за сигурност и стопанските отрасли. Същественото в „длъжностната
характеристика“ на кадрите на комунистическия режим може да се дефинира съвсем
кратко: запазване без оглед на средствата на тяхната собственост върху
общественото богатство и неограниченото господство над останалите поданици на
тоталитарната държава, превърнати на практика в средновековни крепостни селяни,
които не могат да направят почти нищо без височайшото благоволение на
номенклатурните велможи.[6]
Крайният нравствен релативизъм в сянката на бруталния егоизъм и безпардонното право
на силния, заменило силата на правото, на бездънния национален нихилизъм и
лакейска сервилност пред задграничните господари, които са я овластили, на всепроникващия
опортюнизъм, цинично жонглиращ с какви ли не „философски“ учения – всичко това,
прието като висши принципи на социално поведение и управленска култура, очертава
и основните щрихи в портрета на номенклатурната класа.
Общото в профила
на редовите комунисти може да се представи още по-кратко: амбицията да
достигнат по-висок, по-престижен социален и професионален статус. За част от
тях тази амбиция отговаря на потенциала за развитие, който притежават, и партийното
членство е единствено възможния по това време път да го реализират. За друга тя
няма покритие и „партийният билет“ е средството да заемат незаслужена с работа
и лични качества позиция. Първите са хора, чийто принос за достиженията във
всички сфери на живота, каквито безспорно има независимо от усилията на режима
да умъртви порива към творчество и съзидание, е много значим; те го знаят,
въпреки че по правило комунистическата пропагандна машина се стреми да
омаловажи техните усилия и тъкмо затова болезнено осъзнават своя конформизъм, може
би най-драматично преживяват безсилието си да променят „системата“ и са онази обществена
прослойка, която в перспектива ще търси по-добра реализация извън нейната задушаваща
прегръдка. Вторите, на свой ред, са онези, които формират най-важната непосредствена
опора на номенклатурата – една все по-маргинализирана и лумпенизирана с течение
на времето социална група, която приема властта на партийните феодали колкото
безкритично, толкова и с показен, дори искрен ентусиазъм; група от хора с
различна професионална принадлежност, които интуитивно усещат, че тъкмо тази
власт е източник на незаслужените им облаги – понякога реални, а не рядко и
мними, бутафорно пропагандни.[7]
След краха на еднопартийния комунистически режим много от представителите на тези
два грубо обрисувани социално-политически персонажа ще поемат по различни
пътища и всеки ще се сблъска с предизвикателствата на новото време, носейки своя
дял от наследството на миналото.
Сегашното „правоверно
ляво“ в лицето на БСП, стопила се вече до около стотина хиляди души, е сглобено
от остатъците на своя предшественик БКП. На първо място това са все още живите стари номенклатурни
кадри: преди всичко „представителна извадка“ на тяхното твърдо ядро от бивши
партийни апаратчици, ръководни служители на комунистическите силови ведомства
начело с Държавна сигурност и предишни стопански функционери. Заедно с техните
наследници – деца, а вече и внуци – и „аватари“ в лицето на сегашните олигарси,
те, както и преди, „командват парада“ под прикритието на масовката, рекрутирана
от средите на най-ортодоксалните комунисти. Последните са предимно кариеристите,
инкасирали както в миналото, така и в новите условия облаги от своето партийно членство,
а също и лумпенизираната периферия на „работническата класа“ и „трудовото
селячество“, за която старите социалистически предприятия и държавни земеделски
стопанства си остават единствената възможност за що-годе нормално съществуване.
И едните, и другите по еднакъв начин се оказват неспособни да се адаптират към реална
свободна конкуренция и да поемат лична отговорност за социална си реализация – ценности
и житейски стратегии, проправящи си път макар и много бавно, мъчително в прохождащото
демократично общество. В обратната перспектива на органично присъщата им носталгия
по миналото и мечта за реставрация, наследеният от „соца“ навик за постигане на
целите по „втория начин“, с „връзки“, интриги и раболепно угодничество пред
силните на деня, се трансформира в нагласата за правене на бизнес и постигане
на успех чрез измама, манипулация, заобикаляне на закона – една появила се на
„генетична“ основа деформация в тяхната представа за демокрация, която се явява
основна идейна опора, носещ елемент на светогледа и ценностната им система.[8]
Малко
по-различен (и сложен) е пътят, по който се формира „автентичното дясно“,
представлявано сега от хлабавата коалиция на няколко бутикови формирования, самоопределящи
се като единствено демократичните в България. Ако проследим неговия генезис до
първите години от разпадането на комунистическия режим, т.е. до началото на т.
нар. „преход“, ще се открои дълбокият му корен – стария комплекс за малоценност,
обясняващ много от особеностите на националното развитие в цялата ни
следосвобожденска история; комплекс, придобил по това време нова форма, ново
измерение.
Недолюбван, но
безспорен факт е, че България е най-верния сателит в световната империя на съветския
(руския) болшевизъм, сателит на практика с колониален статут, а обществото през
целия период на комунистическата диктатура не успява да генерира някаква
що-годе значима съпротива срещу нея; съпротива съизмерима по мащаб с тази в
Унгария, Чехия, Полша и други страни от Източния блок.[9]
Също неопровержим факт е, че импулсът за демократичните промени след 1989 г. идва
не отвътре, от вътрешното обществено-политическо развитие, а отвън, като външен
натиск, дошъл при това не толкова от свободния Запад, колкото от командния
център на социалистическия лагер, от Москва, която по това време е сменила
курса по посока на либерализиране на комунистическата система. В рамката на
стария строй ярки дисиденти в България няма, а единичните случаи на бунт срещу
него, появили се в последните години на съществуването му, имат по-скоро
индивидуалистично-анархистичен характер и не оказват значимо влияние върху
обществените нагласи. На свой ред, платформите на опозиционните организации,
появили се малко преди началото на промяната, следват „опорните точки“ на
„перестройката“, изработени и спуснати от Кремъл.
В ярък контраст
с бедния пейзаж от дисидентски идеи и опозиционни структури преди старта на „демокрацията“,
тържествено обявен от висшите функционери на БКП с детронацията на несменяемия
близо четири десетилетия диктатор, веднага след него като гъби след дъжд никнат множество
антикомунистически партии, движения и лидери, набиращи бързо популярност и сериозна
обществена подкрепа. И основната сила, индуцирала този бурен кипеж, е родена от
стария комплекса за малоценност, който в този исторически момент се проявява като
угнетяващо преживяване на миналото малодушие и инертност; малодушие и
инертност, които при съпоставката с порива към свобода на другите народи отсам
Желязната завеса отново предизвикват усещането за непълноценност, за
изостаналост, за някаква „генетична“ увреденост.
Ако се вгледаме
в лицата и фигурите на хората, изпълнили площадите на първите митинги в
подкрепа на демократичните промени, ще видим сивите невзрачни силуети и
незабележимите до този момент лица от „масовката“ във „филма“, режисиран по
каноните на комунистическата драматургия; безименните статисти, които отначало
плахо, оглеждайки с подозрение другите около тях, но с течение на времето все
по-смело, все по-гръмогласно подемат лозунгите, подавани по микрофоните от
ораторите на трибуните пред тях. Повечето никога не са имали партиен билет в
джоба – не са били „достойни“, пък и не са се „натискали“, – но и те са
„оцелявали“, нагаждали са се към наличните условия не по-зле от много редови
партийни членове с цената на подмазването и конформизма. С първите опияняващи
глътки подарена свобода, свобода, която не е извоювана, свобода, връхлетяла ги
внезапно и неочаквано като стихийно бедствие, те започват болезнено да
осъзнават и измеренията на досегашната си гражданска позиция; да я осъзнават
като вина за съществуването на режим, поставил ги в положението на „илоти“.[10]
Преодоляването
на това усещане за вина, изтласкването на оживелия в новата си форма стар комплекс
за малоценност, поражда в част от първоначалните искрени поддръжници на
демократичното обновление и техните лидери свръхочаквания към демокрацията, хипертрофирала
активност за мигновеното им постигане и стремеж за реабилитация в собствените
им очи – реакция, която е толкова по-еуфорична и бурна, колкото предизвикалият
я комплекс е по-силен. – Свръхочаквания, хипертрофирала активност и стремеж за
реабилитация, които изискват създаването на подходяща поддържаща митология,
легитимираща и героизираща позицията им в политическия процес, а заедно с нея и
тяхното капсулиране в някаква особена, по-висша класа или каста.
Базисен в
семантичното поле на героично-романтичния наратив за борците против комунизма е
митът за „градската десница“ като правоприемник на старата буржоазия, която,
както е във всеки мит, по някакъв магичен начин притежава същевременно и всички
аристократични атрибути. Преживяваща се „във“ и „чрез“ този мит, новата класа (каста)
започва да фантазира някакво вродено
превъзходство над селяндурското простолюдие и да претендира да е богопомазания
жрец-пазител на демокрацията – да е изконния носител на висши морални ценности
и, най-вече, да е единствения легитимен политически представител на строго
охранявания клуб на красивите, умните и успелите: идеологическа рамка, която трасира
пътя на еволюцията от първоначалния жизнерадостен порив към демокрация до мрачния
доктринерски фанатизъм на „автентичната десница“. Ситуирала се на диаметрално
противоположния полюс на „правоверната левица“ и в количествен аспект
съизмерима с нея, тя приютява под крилото си маргинализираните бивши
„безпартийни комунисти“ от съсловията на чиновниците, юристите, търговците,
лекарите, просветните и научните работници, и всички други градски съсловия,
обслужвали обществено-политическата система на тоталитарната държава. Накратко,
част от „илотите“ постепенно се превръщат в „зилоти“.[11]
Картината на
описаната еволюция не би била пълна обаче, ако не вместим в нея мистериозния
силует на политическите инженери, тласнали наличния материал от масови социално-психологически
настроения и предразположения в желаната посока. Защото „автентичната десница“ в
завършения си вид е продукт тъкмо на уменията на задкулисните кукловоди. Тук
фокусът на вниманието трябва да се премести от нейните безименни членове и
симпатизанти към лидерите ѝ, щедро осветени от прожекторите на медийното
внимание. И едва ли е необходимо увеличително стъкло, за да се види общият им
произход и манталитет с предводителите на „правоверната левица“. С други думи,
да се открие „генетичният код“ на старата комунистическа номенклатура с
неизкоренимата ѝ амбиция да властва по мярката на собствения си нравствен облик
и разбирания за „либерално“ политическо устройство и „пазарна“ икономика.
Символът на българската „правоверна
левица“ днес не е нито композицията със сърпа и чука, нито болшевишката петолъчна
звезда, заета от Спаската кула на Кремъл. Истинският ѝ символ е „чалгата“. С внушението
на образа, който извайва „фолклорната“ музика с ориенталско звучене, тя
недвусмислено заявява своята действителна, но грижливо прикривана природа. Водена
от стаения в нея нагон и под маската на защитник на „онеправдания трудов народ“,
тя неистово се стреми да тласне общественото развитие по път, различен от този,
по който вървят развитите нации в модерния свят – да го тласне по пътя, водещ
към буренясалата евразийска пустош. Символ са и рокерските глутници,
кръстосващи страната с развети руски знамена (евтин китайски внос), които дават
зрим израз на дълбоко спотаеното ѝ упование и
арогантна агресия в нейната политическа платформа.
Символ на
„автентичната десница“ е рока. Особено в неговия „хард“ вариант. Който не „куфее“
до премала, оглушал от децибелите и ослепял от лазерните светкавици в
експлозията на поредния шумно рекламиран рок-концерт, не е истински „демократ“,
а това по подразбиране ще рече и истински „десен“. Рокът е химн на „буржоата-благородник“,
отхвърлил фанатично всяко звучене, в което, не дай Боже, може да се долови нещо
низко, провинциално, селяндурско. Нещо местно, локално, национално, достойно единствено,
според изтънчения му естетически вкус, за претопяване в пещта на глобализацията,
в която трябва да анихилира всяко културно различие.[12]
И отново…рокерска глутница. В този случай без развети руски знамена, но със
същата доза стаена агресия и раболепие пред могъщи чужди покровители.
Всъщност става
въпрос за едно и също. За едни и същи по произход и манталитет лидери на двата
привидно враждуващи лагера, за едни и същи кукловоди, които направляват изявите
им. Става въпрос за ламтежа и интригите на старите комунистически апаратчици и
вездесъщи „рицари на плаща и кинжала“ от тайните им служби, които заедно с
потомците си искат отново властта – цялата, тук и сега.[13]
От една страна те страстно желаят да се намърдат някак си в модерния свят, но,
от друга, да го направят не като почтени обитатели, спазващи неговите правила,
а като арогантни натрапници, налагащи безпардонно своите вкусове, своя lifestyle, своите бандитски порядки. Едни и същи са и техните
фенове, маргиналите, попълващи „синята“ и „червената“ агитки. На пръв поглед
непримирими врагове, хора с несъвместими светогледи, те обаче еднакво фанатично
вярват в идеологическите догми, които техните партийни водачи им пробутват и с
еднакво овчедушие се жертват пред олтара на своите политически идоли подобно на
жертвите на прочутия Стокхолмски синдром,.[14]
***
В съвременния
свят традиционното „ляво“ и „дясно“ постепенно губят предишните си очертания,
което отваря път пред други противоборства. Въпреки това тези платформи все още притежават значим потенциал за
структуриране на политическото пространство и нормално функциониране на
политическата система.
Привидно и в
България е така. Но само привидно, защото у нас две партийни формации отдавна
са се настанили в местата, отредени за „лявото“ и „дясното“, при това с
претенцията за ексклузивни права върху тях. Те не само, че нямат нищо общо с идеите,
които публично манифестират и името, което са си пришили като етикет, но са
обременени и с една нелечима наследствена малформация. Дешифрирането на
„генетичния“ им код разкрива, че, заченати „ин витро“ като еднояйчни близнаци, те
са наследили всичките най-тежки пороци на своите „тайни“ бащи. В резултат на конспиративната
колаборация между „правоверното ляво“ и „автентичното дясно“, програмирана още в
лабораториите по политическо инженерство на предишния тоталитарен режим, темелът
на новото демократично обществено устройство е поставен, както вече бе посочено,
накриво.[15]
Последиците от това тегнат над националното ни развитие и до днес: корупция,
неефективна съдебна система, значим сив сектор в икономиката, контрабанда,
трафик на хора и разпространение на наркотици, деформации в социалното дело,
образованието и здравеопазването, остри екологични и демографски проблеми, лоша
медийна среда, вулгаризация на културния живот и упадък на спорта: всичко това
е резултат от усилията на „правоверното ляво“ и „автентичното дясно“, вкопчили
се в братска прегръдка, която искат да представят на наивната публика като
смъртоносна схватка. – „Pas-de-deux“ с лачени
цървули, потури и сукман. Или рок-концерт с подгряващи чалга звезди. Може и
обратно – въпрос на социален пол и подходяща конвенция!
[1] Versus (vs)
– латинска дума, означаваща „срещу“, „против“, използвана главно (но не само,
както е в случая) в юридически смисъл, а „па̀-де-дьо̀“ (фр. pas-de-deux) – буквално танц по двойки – е балетна
форма, в която двамата изпълнители първоначално демонстрират поотделно своята
танцувална техника, за да развият общ и цялостен сценичен образ. Използваните в текста карикатури са на Иван Кутузов - Кути, източник Интернет.
[3] На въпроса за
източниците, съдържанието и еволюцията на комунистическата идея съм се спрял
по-обстойно в есето „Геномът“ на комунизма и новият му „щам“(фрагменти
от културния код)“: http://virtual-travelogues.blogspot.com/2019/02/
[4] „Темел“ –
архаична дума за основа на сграда, която в първоначалния смисъл се използва за
вкопана в земята вертикално поставена каменна плоча, над която се надгражда
зидарията и другите елементи от конструкцията на стените.
[5] Тук се визира
„Член 1“ от Конституцията на Народна република България (НРБ), действаща от
1971 г., „алинея 2“ от който гласи, че “Ръководната сила в обществото и държавата е Българската комунистическа
партия“, но тази разпоредба на практика е валидна за целия период на
тоталитарния режим от неговото установяване след съветската окупация и
комунистическия преврат на 9 септември 1944 г.
[6] Тук е уместно
да се припомни нещо, което за мнозина от по-новите поколения звучи напълно
неправдоподобно: хората в комунистическата „народна“ република не само, че не
могат свободно да пътуват в чужбина, да избират в кое населено място да живеят,
да придобиват жилище, да учат в университет и т.н., но дори нямат право сами да
избират модела на прическата и тоалета си, и да кръщават децата си с името,
което са избрали.
[7] Върху темата за
лумпенизирането на българското общество по време на комунистическия режим съм
се спрял по-подробно в посоченото в бел. 3 есе.
[8] Този групов
портрет на членската маса на БСП е огрубен, представящ само в едър щрих
основните ѝ типологични черти и неизбежно изключва онези отделни случаи, които
не се вместват в очертаните тук профили – случаите на партийно членство
мотивирано по различен начин и продукт на други житейски обстоятелства.
[9] Донякъде
изключение прави „Горянското движение“ (1945-1958 г.) но неговото значение не
трябва да се надценява както поради сравнително ограничения му мащаб, така и
като въздействие върху обществените нагласи и процесите през целия период на
еднопартийно управление на БКП.
[10] Най-многобройната
каста на онеправданите обществени роби – на хората „втора ръка“ в
обществено-политическата система на Древна Спарта, подчинена и експлоатирана от
висшата класа на спартиатите – „правоимащите“ пълноправни спартански граждани,
ако използваме термина на комунистическата администрация за означаване привилегиите
на номенклатурата.
[11] Зилотите са
радикално религиозно-политическо движение в Древна Юдея от I-ви век, известно със своя фанатизъм, което се бори
за отхвърлянето на властта на Рим и възстановяването на еврейската държавност.
В случая обаче по-важно е да се поясни, че и тук, както и при обрисуването на
„правоверната левица“, представеният колективен портрет е твърде груб,
схематичен и не отчита редица индивидуални случаи, които не се вместват в
направената типологична характеристика.
[12] Критика на
подобни интерпретации на глобализацията и опит за разкриване на действителната
ѝ същност като цивилизационен процес се съдържа в книгата ми „Дискретният чар
на Европа. Щрихи от един незавършен портрет“ (ИК „Архонт-В, София, 2017).
[13] В тази връзка е
важно да се обърне внимание на обстоятелството, че още при първите демократични
промени въпросните кукловоди успяха да изолират огромната маса от професионално
компетентни, високо квалифицирани и социално активни бивши членове на
комунистическата партия, които бяха критично настроени към тоталитарния режим,
както от новата „правоверна“ левица, така и от формиращата се „автентична“ десница.
По този начин те бяха лишени от адекватно политическо представителство, което
позволи изместването на фокуса на общественото внимание от реалните проблеми и вместването
на политическия процес в двуизмерната плоскост „комунизъм-антикомунизъм“,
направило го лесно управляем.
[14] Стокхолмския
синдром е термин, въведен от шведски експерт, за означаване на психично
състояние, при което заложниците се привързват към своя похитител и изпитват
симпатия и съчувствие към него.
[15] Порочното
зачатие на демокрацията в България е особено видно в областта на икономиката. Първоначалният
частен капитал в пари и материални активи се появява като криминално
присвояване на държавната собственост от верните кадри на детронирания
комунистически режим. „Куфарчетата с червени милиони“, раздавани на подбрани
апаратчици от комунистическата партия и ръководни кадри от нейните репресивни
органи, не са метафора за началото на прехода, а емпирична реалност. Тази
най-елементарна форма на грабеж не е обаче най-значимата. Далеч по-важни са другите: присвояването на
авоарите на външнотърговските дружества, щедро напомпани с държавно гарантирани
(и впоследствие изплатени от държавния бюджет) кредити от западни банки, от
техните „мениджъри“, подбрани от средите на висшата комунистическа
номенклатура; „заустването“ на входа (доставките на суровини, материали и
енергия) и изхода (продажбите на готовата продукция) на държавните предприятия с
фирмите на бившите партийни апаратчици, чрез които те ги източват, за да могат
след като са натрупали вече необходимия първоначален капитал да присвоят и
останалите в тях материални и нематериални активи; криминалната „масова“ и
„касова“ приватизация на предприятията от всички отрасли на бившето „народно
стопанство“, които с порочните си схеми формално узаконяват трансформацията на
държавната собственост в полза на назначените „нови капиталисти“; създаването
на кухи банки и финансови пирамиди за присвояване спестяванията на население;
източването на бюджетни средства чрез манипулирани обществени поръчки; накрая –
натрупването на капитал, получен чрез рекет, контрабанда, наркотици,
проституция, нелегален трафик на хора, кражби и други криминални дейности от
организирани престъпни банди, работещи за задкулисните си организатори и
ръководители, чиято връзка със стария тоталитарен режим е „публична тайна“.
Декември, 2019 г.
© Ангел Кондев – автор, 2019
© Copyright 2019 by Angel Kondev
