КАТРАНЕНИЯТ АНГЕЛ
Чистачките жалостиво проскърцаха, обирайки на пресекулки редките капки, които продължаваха да се отронват от надвисналите оловни облаци. Стържещият звук го извади от унеса, предизвикан от равномерното им движение пред втренчения му в пътя пред него поглед. Превключи ги на най-ниска скорост и леко открехна страничния прозорец, поемайки дълбоко освежителния хладен повей, нахлул мигновено през широкия около два пръста процеп. Едва сега забеляза, че дъждът, който от вчера неуморно плющеше, почти беше спрял.
Тогава чу и бученето на водата, заглушено до този момент от приспивното жужене на вентилатора, който бе надул на пълна мощност, за да издухва запотените стъкла. В просветналото за миг пространство под ниското небе вече ясно можеше да види очертанията на реката, която от няколко километра се виеше на метри по-надолу от лявата страна на осеяното с дупки и кръпки шосе. Безброй пъти беше минавал от тук, но досега не ѝ беше обръщал никакво внимание. През лятото тя изглеждаше толкова невзрачно, че ако не лъкатушеше през шпалир от върби и разни дребни храсти, който изпъкваше с ярката си зеленина на фона на изгорелите от слънцето жълто-кафяви ливади и стърнища, можеше и въобще да не я забележи. Не можеше да повярва, че това, което виждаха очите му, е същата тази анемична бара, едвам шаваща между заоблените камъни, смътно очертаващи нейното корито. Тлъстите мътно-сиви талази с глухо боботене се блъскаха в изровените нови брегове, завихряха се в огромни спирали около стволовете на стърчащите над водата дървета, залети чак до короните си и пак се втурваха напред, понесли върху разпенените си гребени откършени клони и всякакви боклуци, които неумолимата стихия е успяла да отмъкне по пътя си.
Гледката на бушуващата вода окончателно пропъди сънливостта му, предизвикана от равномерното движение на чистачките и бликащата от отворите на вентилационната уредба топлина. Трябваше да се концентрира. До магистралата, която щеше да го отведе у дома, имаше най-малко още петдесет километра тесен второстепенен път, пълен с неочаквано остри завои и всякакви други изненади, изникващи сякаш от нищото около малките села, през които му предстоеше да мине. Подобно на цялото това пътуване, което също като че ли беше изникнало от нищото.
*
Още когато видя, че в служебната му електронна поща има ново писмо, нещо го накара да се напрегне. Беше я отворил по навик, убеден, че извършва само един ритуал и тя ще се окаже празна, което е най-естественото ѝ състояние по време на летните отпуски. Най-много през многобройните защити да се прокраднеше някой „спам“ със съблазнителна оферти за постигането на пълно щастие при условие, разбира се, че изпрати скромна сума на посочената банкова сметка. Случаят обаче не се оказа такъв. Всъщност, когато прочете писмото въобще не можа да разбере за какво става въпрос. Предадено без каквато и да било редакторска намеса, то гласеше следното:
„ Уважаеми господин професор Михаил Ангелов,
Взех твоя адрес от интернет и искам да те видя и предам нещо за теб от моя баща. Ако си съгласен пиши да направим среща.
Уважение от Осман Хаджихасан“
В първия момент дори не се учуди. Или някой приятел си правеше тъпа шегичка, или беше поредната уловка на мошениците, които не губеха надежда, че все ще се намери някой балама, готов да ги спонсорира. Вече плъзгаше курсора към бутона „изтрий“ от лентата за управление на кореспонденцията, когато нещо внезапно задържа ръката му. С интуицията си мигновено бе отхвърлил тези две възможности.
Имаше няколко приятели с доста дебелашко чувство за хумор, което понякога му идваше в повече, но те го познаваха достатъчно добре, за да знаят, че няма как да се хване на подобна измишльотина. Не звучеше убедително и хипотезата за капан на измамници. Писмото въобще не приличаше на витиеватите панегирици, с които надълго и нашироко те убеждаваха колко те обича техният адресант и каква фатална грешка ще извършиш, ако не откликнеш на мига на неговото предложение. Въобще не се вписваше в този жанр – както словоредът, така и използваните думи изключваха намесата на автоматичен преводач, така характерен за него, а стилът издаваше някакъв несръчен, но все пак много личен и искрен опит за комуникация. Явно авторът на текста се беше старал да му придаде грамотен вид, но официалният учтив стил не му се отдаваше. Знаеше горе-долу добре езика, но си личеше, че не го е изучавал систематично, и го е практикувал само разговорно. Кой ли можеше да е той? Какво иска от него? Какво би могло да ги свързва?
*
Тези въпроси се впиха като дървояд в ума на Мишо, както приятелите и колегите наричаха „уважаемия професор Михаил Ангелов“, историк с патологична страст към детайла и завидно чувство за хумор, което околните често не можеха да оценят по достойнство – особено студентите по време на изпит и кандидатите за различни академични титли, когато четяха неговите рецензии за трудовете си.
Точно във взривоопасната смес от тези две качества бе кристализирал изборът на професионалното му поприще след като цяла година търка гащите си по банките на юридическия факултет. В края ѝ му стана ясно, че формулите на правото са прекалено универсални и затова винаги остават „на една ръка разстояние“ от истината – разстояние близко, но все пак разстояние, – а изискването да се вземаш прекалено на сериозно – толкова, че дори на лекции да ходиш с костюм и вратовръзка, – е непосилно за неговия бохемски якобински дух. Веднага щом взе последния си изпит за първи курс подаде съответната молба и въпреки мълчаливото неодобрение на родителите си, които много се надяваха един ден да го видят като улегнал съдия, заможен адвокат или поне строг, но справедлив прокурор, смени специалността си. За късмет, въпреки строгия регламент, който съществуваше по онова време, това не се оказа толкова трудно. По обясними причини „миграционният натиск“ бе в противоположната посока.
Атмосферата в Историческия факултет беше коренно различна, но когато се връщаше към тези изпълнени с любопитство, романтичен възторг и неясен копнеж години, изпитваше нагарчащо разочарование, тъй като нито артистичните професори, нито дебелите им книги, които лакомо и безразборно поглъщаше, бяха успели да му дадат гледната точка, необходима за убедителното обяснение на събитията в историята и собствения му живот.
„Случайността подрежда нещата. Необходимостта идва едва след това. Тя не е така чиста.“ – това откровение, което години по-късно прочете в автобиографията на един от особено ценените от него интелектуалци на объркания двадесети век, казваше всичко. Или поне най-важното, за което дълго не бе успявал да намери подходящите думи. Точно така! – „Случайността подрежда нещата.“ Тя прави възможен свободния ни избор, свободата с главно „С“, на която, по думите на един друг мислител от същата епоха, бяхме осъдени. Човешкият живот, човешкият свят са подчинени на вездесъщата случайност. Който иска да разбере истината за тях трябва да приеме този постулат така, както този, който иска да разбере природата с нейните закони, трябва да приеме аксиомата, че тя се управлява от другата всемогъща сила – необходимостта. Тя също направляваше земната ни съдба, но идваше едва после, след случайността, явяваше се нейна функция в същата степен, в която за лишените от разум галактики, звезди, планети, минерали, молекули, атоми, клетки и изградените от тях безсловесни организми случайността е функция на необходимостта. Мантрата, че „свободата е осъзната необходимост“, която се опитваха да им втълпят през студентските години в курса по философия, беше чиста глупост, проправяща пътя на робството.
Големият творец го бе казал ясно и просто. Почти толкова ясно и просто, колкото беловласият старец с изсветлели като ранно пролетно небе очи, крехък и изящен като китайска порцеланова фигурка. Шеговитата му история, разказвана безброй пъти на хлапетиите от махалата, Мишо знаеше почти наизуст. Последният път, когато обаче я чу, тя остави трайна следа в съзнанието му. Може би, защото тогава видя стареца за последен път и, научавайки за смъртта му проумя, че с него си е отишла цяла една епоха, до която е имал късмета да се докосне. Подобни истории вече никой нямаше да разказва.
*
Железният портал на казармата беше хлопнал зад гърба му, а пътя към „цивилизацията“ минаваше през селото, свряло се в най-дивата горска пустош, където неговите родители по това време прекарваха отпуската си. С нетърпение очакваше първия учебен ден в университета, но нямаше как – освен че след толкова време искаше да ги види, се нуждаеше малко и от онова универсално разменно средство, без което съществуването в мечтаното „царство на свободата“ беше невъзможно. Пътят дотам му отне почти целия ден. Първо влак, после досадно чакане на връзка с автобуса, а когато най-после слезе от него, слънцето вече се готвеше да залезе зад близкия чукар, надвиснал като протегната ръка от могъщата снага на планината.
Една от забележителностите на улицата, която водеше към целта на изтощителното му пътуване, беше старата и малка, но иначе спретната и добре поддържана къщурка. По точно пейката пред нея, на която от ранна пролет до късна есен по цял ден неизменно седеше дядо Генчо, заобиколен от рояк момчетии, зяпнали го в устата. Както го беше правил и той през всичките дълги, пълни с приключение лета, които прекарваше в родното село на баща му под строгия взор на своите баба и дядо. И макар оттогава да бяха минали доста години, а тях вече да ги нямаше на този свят, споменът за намазаните с олио и поръсени с червен пипер дебели филии от домашно опечения хляб, цамбуркането из вировете на реката, в която не беше останал и един необърнат камък и неуловен рак, експедициите в близката пещера, пълна с привидения и несметни съкровища, тръпнещи да бъдат открити, изплува толкова свеж в главата му, сякаш всичко това се е случило едва вчера.
По онова време старецът трябва вече да е бил около деветдесетте, но се носеше по начин, на който биха могли да завидят мнозина далеч по-млади от него: гладко обръснат, с чиста бяла риза със закопчани до долу ръкави и черен шаячен панталон, пристегнат от червен ръчно тъкан пояс, със затворени кожени сандали, каквито вече не могат да се намерят по магазините, на главата – независимо дали лятното слънце препича непосилно или вали сняг – с плитък черно-кафяв овчи калпак, под който около слепоочията и тила се белееше късо подстригана коса със същия снежен цвят като гордо засуканите нагоре мустаци.
Както винаги дядо Генчо беше на поста си.
– Добър вечер – поздрави го Мишо и за момент спря пред него. Без малко да продължи с „как си, какво правиш“, само че сега тази протоколна реплика му се стори неуместна и замълча.
Старецът присви очи като че ли се опитваше да си припомни кое е момчето пред него, но това трая само миг и той почти веднага отвърна с ясния си глас:
– Мишо, това ти ли се, бе? Я-а-а, не мога да те позная! Много си порасъл. Съвсем не си мязаш. Нали беше аскер? Или вече изкара службата?
– Изкарах я, свърши, дядо Генчо. Стига толкоз. Нека да има и за другите – отговори наперено той, поласкан от факта, че възмъжаването му е било забелязано и оценено.
– Ще има, ще има. За всички ще има. Само война да няма. Че ние какво патене изпатихме…С набора, дядо ти де, лека му пръст – прекръсти се беловласият старец, – три войни наред изкарахме…
Дядо Генчо бе успял да направи ловка семантична маневра и Мишо предусети какво ще последва:
– …Ама и ние не се дадохме. И Одрин даже взехме. Ти знаеш ли как падна Одрин? –последва кратко мълчание, като че ли да си припомни каква точно е станала работата и продължи. – Нищо не знаеш. Може и да си чел, ама не е така, както го пишат. На туй хич не му вярвай. Аз ще ти разправя как беше.
Пред стареца освен него и дежурните хлапаци се бяха поспрели и други мъже, запътили се по улицата кой към къщи, кой към кръчмата. Подсмихваха се, намигаха си съзаклятнически, но въпреки, че много пъти бяха чували историята чакаха с нетърпение продължението ѝ:
– Един път като бягахме назад към окопа подир една атака сухарката ми с канчето се закачи на една драка и остана там. Сега във войската сухарки има ли? – Въпросът очевидно бе реторичен, но за да подсили ефекта му той насочи поглед към Мишо преди да продължи. – Има ами, как няма да има. То без друго може, без патрони даже може, ама без сухарка не става…
Повествованието следваше правилата на античната гръцка трагедия, в която героите се изправят лице в лице с внезапните обрати на съдбата. И тъй, скрил се дядо Генчо в окопа, а сухарката му останала да си виси на драката на има-няма петдесетина метра от него. Ама как да си я вземе? – само да си надигнеш главата и отсреща почвали да стрелят. Минал вечерта бакарят да разлее чорбата, всеки си подал канчето, а той като няма – подминал го. Заранта същото, на обяд, пак тъй. Вече бил премалял от глад. Другите сърбат, а той само седи и гледа жално. Тогава го осенило прозрението, че куршумът може и да го размине, ама от глад ще си умре като едното нищо. Станал и страх не страх изскочил от окопа. Привел се досами земята и затичал към храста, където сухарката му с канчето продължавала да си виси. Турците обаче го усетили, подали се и те от своите окопи, и започнали да стрелят по него. Мерели го с отделни единични изстрели и чувал как оловото свисти покрай ушите му. Нашите като не знаели какво става си мислели, че ония ни нападат и започнали да им отвръщат. Пук-пук от едната страна, пук-пук от другата, огънят постепенно се увеличавал. По едно време заграчили картечници, включила се и артилерията, и тогаз някой от бойните му другари си помислил, че това е подготовка за атака. Не му издържали нервите, хвърлил се напред и всички се юрнали след него. „По пет на нож!“ –крещели и тичали към турските окопи те, а той като си откачил сухарката от трънката, я сграбчил като най-драгоценното нещо и скочил обратно в окопа. Прекръстил се и се спотаил.
– Колко продължи гюрултията не мога ти каза – завърши разказа си беловласият ветеран, – ама като поутихна, набрах кураж да се покажа и разбрах, че Одрин е паднал. Вечерта като строиха ротата, половината я нямаше. И тогаз си рекох на ума: „Генчо, Генчо, ти целия барабар с дръгливите си волове и песъкливите нивички не струваш колкото една паласка патрони, пък гледай за съдраната ти сухарка що народ се изтрепа, каква яка крепост падна!“
*
Малките, на пръв поглед напълно произволни, спонтанни постъпки, често предизвикани от случайното стечение на обстоятелствата и моментните емоционални реакции, опридаха нишките от събития, от които беше изтъкана съдбата или, казано с други думи, необходимостта в човешкия живот. Тази проста истина европейският интелектуалец беше облякъл във философски категории, а дядо Генчо в простите думички на шеговитата си небивалица. За Мишо и двата варианта на нейното изразяване бяха еднакво приемливи, защото насочваха към общия извод, че всеки непонятен житейски факт е свързан чрез времето – също особено, с неясно съдържание понятие – с други факти, които на пръв поглед нямат нищо общо с този, който се опитваме да проумеем.
Кой беше авторът на странното писмо, подписано с турското – или пък арабско – име и за какво го търсеше? За да отговори на тези въпроси трябваше да проследи веригата от събития, в чийто край, поне засега, се мъдреше енигматичният епистоларен факт.
Дали не беше нещо свързано с родителите му? Те няколко години бяха работили и живели в една голяма арабска страна, от която се завърнаха с много хубави спомени и в която твърдяха, че са оставили много добри приятели. Но пък ако е било важно, защо не го бяха споделили или поне да намекнат за него? Нямаше как да ги попита. И колкото да се напъваше, не можеше да се спомни нищо, което поне малко да повдигне завесата пред измъчващата го загадка. Нямаше друго решение освен да приеме предизвикателството и да попита този, който я бе създал. Какво рискуваше в крайна сметка? – Нищо!
Получи отговор почти незабавно. И макар да не хвърляше директна светлина върху въпросите му, в него се съдържаше един детайл, който можеше да бъде ключ към изясняването на всичко. На същия непретенциозен език неговият кореспондент се извиняваше, че не може да му пише по-подробно – „работата не била за писмо“ – и като предлагаше пак да се срещнат уточняваше една важна подробност за себе си: бил от турските изселници, който за малко е дошъл в България да се види с роднините в селото си и скоро щял да се връща, защото отпуската му свършвала. Споменаваше и името на селото – съседното на това, в което се бе отбил да види родителите си след службата, а старата дядова къща още приютяваше семейството му в горещите летни дни.
„Дали пък не е това!“ – изуми се Мишо, когато прочете къде го кани за среща мистичният Осман Хаджихасан. Като искра от волтова дъга в главата му просветна споменът за една отдавнашна случка. Спомен, погребан като че ли завинаги в най-дълбоките подмоли на съзнанието му под пластовете от образи, трупани през времето, минало оттогава.
*
Както, когато за последен път чу от устата на дядо Генчо „истинската“ история за превземането на Одрин, пак беше края на август. За малката „хасиенда“, така иронично титулуваше пред приятелите си селската къща в балканското село, сега трябваше да се грижи той – донякъде поулегнал и напреднал в академичната си кариера с всички произтичащи от това ангажименти, които го караха да бърза. Скоро следващият випуск студенти щеше да го чака в аудиториите, така че нямаше време за губене. Зазимяването на старата постройка в район, известен с обилните снеговалежи, не е лесна работа. Затова в края на лятото, което по тези места свършваше по-рано от другаде, вече бе поел на път.
Имаше и нещо друго. Напрежението, трупано в обществото през последните години, с всеки изминал ден нарастваше и скоро можеше да взриви привидно непоклатимия неизменен ход на живота. Половинвековният световен ред се разпадаше, а политическият режим в страната, продукт на следвоенното статукво, действаше все по-неадекватно на голямата промяна, която се осъществяваше навсякъде. Една след друга никнеха различни граждански организации и инициативи, част от които не криеха враждебното си отношение към властта, и издигаха коя от коя по-радикални платформи. В такова време, когато историята се правеше пред очите му, беше недопустимо да стои далеч от епицентъра на предстоящите събития. А той, естествено, щеше да бъде в столицата.
За да се отклони от главното шосе по пътя, който след безброй изкачвания и спускания със стръмни завои щеше да го отведе сред синеещите се на хоризонта хребети, трябваше да мине покрай изпитателните погледи на множеството въоръжени униформени мъже, скупчили се около бариерата на временен пропускателен пункт. На много места вече беше виждал подобни съоръжения, но сега вниманието му привлякоха няколкото тежки военни всъдехода, паркирани на банкета до едната асфалтова лента.
„Пак става нещо“ – помисли си Мишо преди да натисне газта и да се понесе към вълнистите очертания на планината. И се оказа прав. Само след трийсетина километра щеше да разбере причината за раздвижването на военните.
Напълно оглупял – колкото от идеологическа интоксикация, толкова и от панически страх пред неясното бъдеще, – режимът беше започнал най-мащабната репресивна кампания след кървавата чистка при неговото установяване, с която се надяваше да спре естественото развитие на процесите. В жертва на бездънната му лакомия за власт този път трябваше да бъде пренесено цяло етническо малцинство – най-голямото, съставляващо почти една десета от населението на страната. Човешкият живот и достойнство както винаги нямаха никакво значение. Според пъкления план в кратки срокове на всички български турци се вменяваше задължението да забравят рождените си имена, майчиния си език, обичаите и вярата си. И понеже според официалната лексика това било ни повече, ни по-малко връщане към техния истински исторически корен, бруталното морално, а в много случаи и физическо насилие се сдоби с циничния етикет „възродителен процес“. Не един и двама колеги на Мишо получиха постове, научни титли и тлъсти хонорари, измисляйки бутафорни теоретични аргументи в подкрепа на тази безумна пропаганда. Избухналата като епидемия масова шизофрения дълбоко го отвращаваше, опитваше се да ѝ противостои, но гласът му се губеше в мрачната бездна, в която страхът и панаирджийската врява на фалшивия патриотизъм си бяха разделили властта над общественото мнение.
Сметките на управниците се оказаха обаче криви. Държавният терор породи яростна съпротива. Стигна се до атентати, масови вълнения, побоища, убийства. Стотици от най-гордите и непреклонните се озоваха в затворите и възродените наново – нали е „възродителен процес“ – концентрационни лагери. Но и по-кротките не прекланяха глава, и тяхната тиха съпротива се оказа дори по-ефективна от открития бунт – цели стопански отрасли замряха, страната главоломно пропадаше в невиждана икономическа криза. Като прибавим към това международната изолация и натиск, положението ставаше неудържимо.
Объркан, уплашен от мащаба и дълбочината на упадъка, до който бе довел страната, режимът се опита да излезе от задънената улица като режисира следващата – за щастие оказала се последна – сцена от зловещата трагедия. Започна изселването на „новопокръстените“ въпреки, че уж имали изконно български корени. Останали без капка надежда за достоен живот стотици хиляди от тях се втурнаха към южната ни граница, за да потърсят родината, която ще ги приеме като свои макар и да не са проплакали за пръв път в нея. Бягаха. Бягаха като подгонени от чума. Или от нещо още по-лошо – от война. Разпродаваха на безценица имотите си или ги изоставяха на произвола на съдбата. Със скътаните преди пари купуваха скъпо и прескъпо стари коли и всякакви други превозни средства, на които товареха само най-необходимото, и на огромни кервани се втурваха към неизвестността на изгнаничеството. Някъде там, далеч от запустелите села с поругани от булдозери гробища, които оставяха след себе си, те се надяваха да започнат живота си от начало. От нулата, но на чисто.
Такъв един печален керван срещна тогава Мишо. Зад завоя първо изскочи милиционерската патрулка с просветващ на пресекулки син буркан на покрива. Движеше се бавно и в първия момент той помисли, че ескортира някоя тежка извънгабаритна машина. Веднага уби скоростта, но вместо комбайн или влекач, теглещ платформа със строителна техника, започна да се ниже безкрайна колона от леки автомобили със запалени светлини. Пъплеха на къси равни разстояния един от друг и за части от секундата през главата му мина мисълта, че пред него се точи някаква грандиозна траурна процесия. Инстинктивно спря, вторачен в потока от силуети, които погледът му регистрираше зад отворените до долу странични прозорци на колите.
Не беше траурна процесия. Поне в прякото значение на тази дума, не беше. Още в следващия миг му стана ясно за какво става въпрос и каква е причината за гъмжилото от униформени около бронираните всъдеходи при разклона от главния път. „Една, две, три…“ – започна да брои той преминаващите, но скоро се отказа. Когато в края на колоната просветнаха сигналните светлини на втората патрулка, съпровождаща кервана, сигурно бяха преминали доста над петдесет. Движеха се дисциплинирано, с някакво смирено търпение, зад което прозираше непоколебимата им решимост да достигнат набелязаната цел. Нито един от водачите или пасажерите не извърна поглед към него. Не го направиха даже малчуганите, които иначе толкова обичат да зяпат другите участници в движението. Все едно, че беше станал невидим, че се е разтворил безостатъчно в околното пространство. Всички изглеждаха като зомбирани, фиксирали погледите си напред сякаш се боят да не изпуснат и за миг запалените габарити на колата пред тях.
Като призрачно видение колоната отмина и изчезна зад завоя, от който преди малко Мишо бе изскочил. Пътят отново опустя и над напечения от яркото слънце асфалт се разстла гробовна тишина. Мъртвешка тишина, в която хрипкавото прокашляне на стартера отекна като откос на автомат, отворил внезапно очите му за смущаващото обстоятелство, че след разклона от главното шосе се беше движил абсолютно сам докато срещне колоната. За толкова километри никой не го застигна, никой не го изпревари, с никого не се размина. Такова нещо му се случваше за пръв път. Къде ли се спотайваха хората от околните села и градчета, които обичайно постоянно щъкаха нагоре-надолу с колите си.
Какъвто и да беше отговорът на този въпрос, карането по пустия път имаше и предимства. Набрал скорост, която при други обстоятелства не би си позволил, той с удоволствие се заслуша в мъркането на двигателя, който изкачваше стръмните баири без да се задъхва. Но имаше и сериозни недостатъци. Излизайки от завоя в края на един дълъг наклон, в който бе влязъл малко по-бързо от разрешеното на ограничителния знак, пред него внезапно изникна препятствие, което го накара да натисне спирачката толкова рязко, че колата занесе върху размекнатата настилка преди да спре. Добре че наклонът беше нагоре, а и рефлексът не му изневери.
В средата на неговото платно стоеше разкрачен мъж и отчаяно размахваше ръце над главата си, очевидно твърдо решен да не се отмести каквото и ще да става. В другото платно няколко крачки по-назад се мъдреше бричката, с която човекът се бе домъкнал до тук – очукана, с проядени от ръждата ламарини, безутешно приклекнала на една страна подобно на скована от ревматизъм бабичка.
Майко мила! Какво ли не бе понесло грохналото возило. Масивният, грубо изработен от винкел и стоманени тръби допълнителен багажник, закрепен на покрива му, беше отрупан с брезентови денкове и чували от зебло, здраво омотани с въже от сезал. По-малки вързопи изпълваха догоре и отворения багажник, виждаха се натъпкани и навсякъде в купето, едвам оставяйки място за другите пътници – жената на предната и двете десет-дванайсет годишни момчета на задната седалка.
С един поглед Мишо оцени ситуацията. Закъсалата кола си приличаше като две капки вода с повечето от тези, които преди малко минаха покрай него. За какво ли го спираха насред тази безлюдна пустош, застинала под прежурящото следобедно небе? – За бензин, инструмент, някаква друга помощ? Знае ли човек? Положението беше едно такова никакво – объркано, изнервено, настръхнало. Времената бяха смутни, пък и какво ли не се говореше. От внезапно обзелото го смущение по гърба му полазиха студени тръпки. Без да гаси двигателя дръпна ръчната спирачка и слезе от колата, заставайки до отворената врата – позиция, която кой знае защо го караше да се чувства по-уверен.
Мъжът отсреща стоеше като вцепенен. Вече отпуснал до тялото ръцете си, изглежда първоначално не можеше да повярва, че е успял да спре някой без при това самият той да пострада. Но бързо се окопити и припряно запристъпя към него, усмихвайки се виновно и дружелюбно. Беше висок, сух, почти кльощав, с късо подстригана рижа коса, прошарена по слепоочията, със загоряло от вятъра и слънцето лице, и светли синкаво-зелени очи. По-малкото от момчетата, което неусетно се изсули от таратайката и се лепна до него, сякаш му беше одрало кожата. Дълго и тънко като върлина, кокалесто, със същия овал на лицето и цвят на очите. Само дето косата му още не беше прошарена и пламтеше по-ярко във всички нюанси на току-що изкован бакър.
Като го доближиха Мишо изпита натрапчивото усещане, че вече е виждал тази двойка някъде, но тази идея му се стори толкова абсурдна, че побърза категорично да я прогони от ума си.
Гума. Трябвало им гума, за да сменят с нея спуканата и да настигнат колоната. Нямали резервна. Ако той имал, щели да го помолят да им я продаде за колкото рече.
Натрупаното напрежение мъжът освобождаваше, изстрелвайки залп след залп несръчно подредени в изречения думи. Говореше припряно и накъсано. Все неща, за които никой не го питаше.
Нямали кола. Той бил шофьор, тракторист, комбайнер, печелел добре и много искал да си купят. Даже били събрали с булката парите, но все не им излизал номера за марката, която харесвали. Не искали друга, а като неговата – „Лада“. Тя била по-добра от „москвичите“ и „шкодите“, които им предлагали. Били се записали отдавна и чакали дълго, но щели да потраят още малко. Събитията обаче ги притиснали. Почти всичките си спестявания дали за очукания автомобил на шефа на кооперацията в съседния град. Хвалел се, че скоро щял да купува друг и търсел мющерия за стария. Познавали се, бил му правил разни услуги с трактора преди това, затова когато почнало голямото търсене, му обещал да не го дава на друг. Ама не кандисал да свали цената и му взел като за нов като все натяквал, че не включва в хесапа монтирания на покрива багажник, който сега щял да му свърши много работа. Вярно, че му свършил, ама колата пък нямала резервна гума. Направили пазарлъка в последния момент – деня за тръгване вече бил обявен и другите почти привършвали подготовката си. Не стига, че трябвало да подберат, опаковат и натоварят багажа, дето щели да вземат със себе си, но и баща му се заинатил. Отказвал да тръгне с тях. Биволицата, за която се грижел като за родно дете, била стелна и скоро щяла да роди. На кого щял да я остави. Пък и тук се бил родил, тук искал да умре. Времето му вече наближавало и не искал да предаде Богу дух някъде по пътищата или по чужди краища. Как ли не го кандърдисвали, какво ли не му приказвали – бил непреклонен. Добре, че поне майка му склопила очи преди няколко години и имала късмет да не преживее всичко това. Тръгнали в последния момент и ей-на, белята станала. Като че ли някаква невидима сила все ги теглела назад. Назад, назад, ама къде е това назад? В празното опустяло село с неколцина упорити вдетинени старци като баща му? Всички се били юрнали напред и хич нямало да го чакат! Те и такава поговорка имали – „Където всички турци, там и гол Хасан.“
– Продай ми я бе, аретлик – почти през сълзи простена мъжът. – Ако имаш резервна гума, продай ми я. Няма да се пазаря, двойно ще ти я платя, ако речеш и повече. Замръкна ли тук, изгарям. И аз, и жената, и хлапетата, всички изгаряме. Продай ми я, моля те. На колене те моля.
– Абе и мен път ме чака – смутолеви Мишо като се почеса зад ухото и извърна поглед, за да не среща неговия. – И аз може да закъсам. Тогава какво ще правя?
– Ти все ще се оправиш. Аз ще ти дам моята – отвърна му въодушевено рижият, доловил в тона му искрица надежда и кимна към разлятата на асфалта като говеждо лайно спукана гума. –Хем ще ти платя твоята, хем ти харизвам моята. Ей го къде е града. Има-няма петдесет километра. Там ще ти я оправят, ще се прибереш спокойно.
Мишо замълча, все едно че претегля внимателно предложението. Всъщност мисълта му бе заета с друго. Решението си импулсивно взе още докато слушаше дългата тирада, а сега през ума му мина, че другият вероятно го взема за някой алчен търгаш, който гледа как максимално да се облажи от ситуацията. Почувства се неловко. Шосето оставаше все така пусто. Както и преди в двете посоки не минаваше никой. Нямаше да мине до залез, а може и до изгрева на следващия ден. Гледката на колоните изселници сигурно е жегнала и най-загрубелите души, та затова никой не искаше да ги вижда. Овчедушното мълчание, трябваше да ослепее. Все едно, че тия кервани, приличащи на траурни процесии, ги няма, не съществуват. Само че през този ден той видя един от тях. Не беше призрачна „Фата Моргана“. Беше съвсем истински.
– Е, имаш ли поне крик да я смениш – попита Мишо и тутакси забеляза фойерверките, които изригнаха в очите на мъжа и момчето.
– Имам, крик имам, не му бери грижата – подвикна през рамо бащата, завтекъл се припряно към препълнения багажник.
На тънките си като клечки крака до него подтичваше наследникът му и двете клатушкащи се по еднакъв начин фигури изглеждаха толкова комично, че при други обстоятелства сигурно щеше да прихне на глас. Сега обаче в гърлото му набъбна огромна буца. Опита се да я преглътне като запали една цигара, загледан в трескавото ровичкане между вързопите и чантите, където най-сетне крикът беше намерен. Докато сваляха спуканата гума той извади своята. Момчето, дотичало обратно при него, пъргаво я пое от ръцете му и след малко чистата ѝ сребриста джанта нелепо лъсна под ръждясалия прашен калник.
– Ей, аркадаш, спаси ме – разля се широка усмивка по лицето на мъжа, който вече бършеше с парцал мазната чернилка от ръцете си. – Кажи сега колко ще искаш, че да бягам докато не е мръкнало.
Погледът му издаваше, че още не може да повярва в късмета си, но в гласа му се прокрадваше нетърпението час по-скоро да натисне газта, за да настигне своите. Жена му, която през цялото време на разговора им не бе мръднала от предната седалка, сега трескаво ровеше в една поохлузена чанта – някакъв хибрид между дамска и пазарска, който селските жени неизвестно откъде намираха. Явно семейната каса се държеше от нея и се канеше да отброи сумата, която мъжът ѝ щеше да посочи след като чуе отговора на въпроса си.
– Карай – махна с ръка Мишо. Буцата му в гърлото продължаваше да си е там. – Карай по живо по здраво, нищо не искам.
– Ама чакай, бе! Как така? – сепна се мъжът, явно изненадан от казаното. Не го очакваше, а освен това някакво дълбоко вкоренено в натурата му чувство за достойнство не му позволяваше да приема подаяния. – Вземи поне спуканата и да ти добавя, колкото кажеш, че после да си я оправиш.
– Давай, давай да не закъснееш съвсем – настойчиво повтори той. – Казах ти, че нищо не искам.
Нито протритата като галош гума, нито очуканата изкривена джанта, които му предлагаха в замяна, ставаха за нещо. Само после щеше да се чуди къде да ги изхвърли. Но въпросът въобще не беше в това. Искаше да направи нещо. Не можеше да го определи, не знаеше точно какво, но цялото му същество го желаеше без да се допитва до разума му. Нямаше значение, че може да е незначително, лишено от героичен патос, от някакво обществено измерение. Нещо за себе си. Нещо, което да го освободи от обзелото го днес всепроникващо чувство за вина, заседнало като буца в гърлото му.
Все пак беше разбрал притеснението на човека срещу себе си затова допълни:
– Дълъг път те чака и кой знае колко пари ще ти трябват от тук насетне. Аз съм лесен. Знам откъде минавам и накъде отивам. А ти хал-хабер си нямаш. Като се оправиш някой ден, може пак да се видим и да си оправим сметката. Вземи си и старата гума. Като спрете някъде ще я поправиш, може да ти потрябва. Айде, давай сега, че съвсем ще изпуснеш колоната.
С тези думи той даде да се разбере, че разговорът им е приключил. Седна в колата, помаха с ръка и потегли по пустото шосе в своята посока. Преди да влезе в следващия завой видя в обратното огледало как другите също потеглиха в тяхната. Чак сега се сети, че не се запознаха и дори не научи името на мъжа, на когото беше услужил.
*
От тази случка беше минал повече от четвърт век и Мишо никога нямаше да се сети за нея, ако кореспонденцията с тайнствения Осман не извади спомена за нея от най-затънтената периферия на неговата памет. Между двете – отколешната среща със закъсалите по пътя изселници и сегашните загадъчни писма – трябваше да има някаква връзка. Звучеше невероятно, но добре школуваната му мисъл, тренирана да открива парадоксалните причини за събитията в историята, не можеше да намери някакво по-добро логическо обяснение. Само че подобно на детските рисунки логиката често ни представя само наивни, схематични изображения на реалността.
Виновен за всичко се оказа един бивол. Най-обикновен бивол – бозайник от разреда на чифтокопитните и семейството на кухорогите.
Не беше стъпвал в съседното село от времето на земеделските си увлечения, които по чудо не завършиха с пълна катастрофа. След толкова години то изглеждаше непроменено, ако не броим сателитните телевизионни антени, накацали по стрехите на повечето къщи, изтърбушения „хоремаг“ – жалка руина на някога представителната за селския пейзаж сграда, приютяваща едновременно хотел, ресторант и магазин за всякакъв вид стоки, откъдето идваше и името му, – и унилия площад, огласян някога надвечер от весела глъч.
Когато паркира колата си в единия му край слънцето пак преваляше, но сега там стърчеше единствено фигурата на тайнственият му кореспондент, който съгласно уговорката им го очакваше. Осман от писмата стоеше срещу него от плът и кръв.
Разбира се, че беше той. До тук изследователският му нюх не го беше подвел. Веднага разпозна лицето и осанката на мъжа, изплували от излинелия спомен. Същата суховата върлинеста фигура, същата гъста късо подстригана рижа коса, прошарена вече с бели нишки по слепоочията, същите сиво-зелени очи. Само че нямаше как да бъде той, ако времето за него не беше спряло. Човекът, чийто образ бе възстановил в паметта си, трябваше да е приблизително на неговите години, а този, който в този момент стоеше срещу него имаше, напук на биологичните закони, горе-долу същата като тогава възраст. Мина му мисълта, че може да е момчето, което също бе запомнил заради впечатляващата прилика с баща си. Дали и то го е запомнило или преживеният стрес е заличил всичко от оня ден в съзнанието му?
„Едва ли. По онова време е бил много малък, а незначителната случка с подарената гума няма как да е оставила следа в съзнанието му“ – прехвърляше възможностите в ума си Мишо. – „И все пак няма друго обяснение за сегашната им среща“ – не се отказваше той, горд с проницателността си, която засега триумфираше с бляскав успех.
Триумф, който се оказа малко преждевременен.
Осман с нищо не показваше, че помни някогашната им среща – било като личното преживяване, било като нечий по-късен разказ за нея. Напротив, през цялото време остана някак си дистанциран и въпреки подчертаната любезност личеше, че бърза час по-скоро да се отърве от задължението си.
„ Може би просто е напрегнат, защото има много работа, а времето да се връща наближава“ – помисли си Мишо, когато видя бъркотията в двора на къщата, в която домакинът му го отведе. Навсякъде имаше нахвърляни коси, вили, мотики, кирки и различни други сечива, с които са се опитвали да поразчистят драките и бурените, а под навеса пред самата къща безредно бяха струпани разглобени легла, старовремски скринове, гардероб, готварска и отоплителна печки на дърва, хладилник, телевизор, както и много по-дребна покъщнина – все антики, които отдавна не се произвеждаха и продаваха, но все можеха да послужат на някого.
– Извинявай, че е така, ама ще продаваме къщата. Вече почти съм я спазарил и искам малко да поизчистим, че като дойдат да оглеждат, да има откъде да се мине – извини се Осман и Мишо кимна с разбиране.
Предположението му за източника на хладната учтивост на неговия домакин се потвърждаваше и правеше съвсем обяснимо настояването срещата да е на негова територия. Имаше обаче и нещо друго. Изглежда беше затаил някакво съмнение относно неговата самоличност и търсеше начин да го разсее. Затова още преди да го покани да седнат в единия край на отрупаната с какво ли не маса се извърна, втренчи се в очите му и в упор изстреля въпроса, който в друг случай би прозвучал доста нетактично:
– Значи ти си внука на бай Михал? – Направи кратка пауза и после добави:
– Той дядо Рамадан ми каза за тебе, аз чрез него те открих, ама все пак…
Изречението му остана недовършено, а Мишо остана изумен. Какво общо имаше дядо му? А още повече старият бай Рамадан, с когото се беше запознал преди време при една трагикомична ситуация, в която го беше въвлякъл авантюристичният му дух, завършила за късмет с щастлив край.
*
В първите години след като върнаха замята, национализирана от предишния режим, повечето от наследниците на предишните ѝ собственици я дадоха за обработване на разни кооперации и арендатори, които по това време се бяха нароили под път и над път от разтуреното кошерище на старите „текезесета“, както за удобство наричаха държавните трудово-кооперативни земеделски стопанства, създадени по руския модел. Заедно с дузина роднини и той получи наследствения дял от декарите, притежавани някога от дядо му. Тъй като хората, които предлагаха да стопанисват земята, даваха мизерна рента, а имаха и съмнителна репутация, наследниците решиха да учредят нещо като семейна задруга. Верни на родовия девиз „всички наопаки, ний на терсене“, щяха да обработват сами земята без да делят с никого очакващото ги богатство. Най-възрастният от тях – главен идеолог на начинанието и нещо като „капо ди тути капи“ на фамилната групировка – пое организацията на бизнеса.
Ентусиазмът им беше велик, но в цялата работа имаше един малък недостатък. Нито босът, нито някой от останалите си нямаше хал хабер от земеделие. Спорадичните им бегли наблюдения от детството се допълваха само от описанията на селския труд в българската литературна класика и романтично-героичните внушения на американските уестърни.
Въпреки дефицита на „ноу-хау“ и благодарение на значителните лични средства, които всеки вложи според дела си в имота, успяха да изорат и засеят нивите, и с Божията помощ – нали Той храни и безгрижните птички небесни – докараха нещата до жътва. Всички трябваше да присъстват на култовото събитие и след като то се състои, да го отбележат по подобаващ начин, за което предварително бяха закупили съответното количество храна и напитки. И точно тук възникна затруднението. – Кой щеше да жъне? Естествено, не със сърп и паламарка. За целта отдавна бяха измислили комбайна, но проблемът беше, че свободни машини нямаше. Или поне професионалистите в жанра, които не гледаха с добро око на самодейци като тях, направиха така, че да няма.
Ако презрее, зърното щеше да се орони от класовете още на полето, но по-страшни се оказваха приближаващите дъждове, които синоптиците обещаваха в края на всяка емисия новини. „Ден година храни“ – едва сега Мишо проумя истинското значение на тази народна мъдрост, която дотогава му се струваше по-банална и от Кантовия категоричен императив. Все пак в мрака на безизходицата проблясваше лъч надежда и на него се падна жребият да опита да я сбъдне. Един съсед им каза, че в съседното село имало човек, притежаващ няколко комбайна. Били от по-старите, но вършели работа. Купил ги на безценица, когато разтурили държавната земеделска кооперация и със зетьовете си ходел лятно време да жъне, където го наемат. Бил малко скъпчия, ама иначе разбран и точен. „Рамадан ще търсиш, бай Рамадан, той може да ти свърши работа, защото сам си е началник“ – получи напътствие от съседа Мишо, отправяйки се към съседното село, натоварен с мандата от „управителния съвет“ на задругата да проведе нужните преговори.
Когато отиде там, вече се свечеряваше и мъжете, привършили малко по-рано ежедневните си трудови задължения, един по един се събираха пред хоремага, който все още продължаваше да работи, макар и в по-скромната си функция на кръчма. Попита един от тях и той махна с ръка към малката групичка на десетина метра от него: “Ей го бай ти Рамадан“.
Нямаше как да го сбърка – набит, с дебели, застрашително щръкнали черни мустаци, които контрастираха с гъстата посребрена коса, в светла риза с къс ръкав, открояваща се сред сините дочени куртки на заобиколилите го работници, евентуалният им благодетел беше живото въплъщение на абсолютния неоспорим авторитет.
– А-а-а, не мога – отсече притежателят на комбайните след като внимателно изслуша молбата на Мишо. – Хич няма да мога. До края на седмицата, че и по-подир, графикът ми е пълен. Да ти обещая, ще те излъжа. Теб да не те излъжа, ще излъжа някой друг. Виж потърси другаде, аз няма да мога.
След тези думи той му обърна гръб, за да продължи прекъснатия си разговор, а на него не му оставаше нищо друго освен да си тръгне. От надеждата, набъбнала от разбиращото поклащане на главата, с което Рамадан го слушаше, не остана и следа. И тъкмо да се метне в колата, за да отнесе лошата вест на „старейшините“, които по древния обичай сигурно щяха да вземат главата му, когато отново чу познатия му вече глас:
– Чакай бе, момче! – Мустакатият отново бе прекъснал разговора си, обръщайки се към него. – Ти от кои беше? Аз повечето от вашето село ги знам.
Мишо се поколеба дали да му отговори, но все пак реши, че няма да е съвсем възпитано да замълчи и вяло му спомена името на дядо си и прякора, с който обозначаваха родовата им принадлежност.
Тогава всичко изведнъж се промени.
– Ама що не каза така бе, мъжки – възкликна босът на жътварите, сякаш му се караше, че е пропуснал такова важно обстоятелство. – Чакай, чакай. Може и да се уреди нещо за утре.
След този неочакван обрат, който го изненада така, както ако в този момент на площада пред хоремага кацнеха извънземни, нещата се развиха с главоломна бързина. С късо остро подсвиркване бай Рамадан привика едно младо момче, издокарано в анцуг и маратонки. С нетърпящ възражение глас му нареди още тази вечер да се обади на някой си и да му каже, че машината му се е повредила и утре няма да работи на неговата нива. А след като младежът потвърди, че е разбрал точно заръчаното съзаклятнически допълни: „Ще ходим на друго място, аз ще те заведа.“
– Разбрахме се, утре сабахлем ей с тоя юнак – кимна Рамадан с глава към момчето – сме при вас – вече говореше на Мишо той. – Като се вдигне росата към осем-осем и половина почваме и до обяд сме го очаткали, колко е то.
Онемял като истукан новоизпеченият фермер не вярваше на ушите си. Дали не се будалкат с него? – Някаква недодялана шега, която дълго ще се разправя в кръчмата и накрая ще влезе в местния фолклор. Усетил притеснението му, спасителят им го успокои. „Не се кахъри, всичко е таман“ – каза му той и с няколко пестеливи откъм изящни литературни форми изречения обясни главоломния обрат в позицията си.
Неговият баща и дядото на Мишо – покойници и двамата отдавна, лека им пръст и вечна им памет – навремето били приятели. Има ли се един друг кажи-речи като братя, нищо, че неговите хора нямали земя и се цанели при бай Михал като аргати. Когато трябвало де се оре, копае, жъне или да се върши някаква друга работа, нямало чорбаджии, нямало ратаи – все едно всички работели на тяхното си. Когато били на къра заедно ядели, заедно спели – каквото за едните, такова и за другите. Уважавали се много, нищо че били от различни вери, а дойдело ли време за разплащане – сметките винаги били точни. Хубаво, ама дошло текезесето и всичко свършило. Тогаз бай Михал повикал бащата на Рамадан да си уредят за последно хесапа и му казал, че каквото има да става, ще стане, но винаги при нужда може да потропа на неговата врата. Той му отговорил със същото и преди да умре наред с другите заръки предал на синовете си да се имат с техния род като побратими. Михаловите деца се били изучили и разпилели по градовете, а те били много, нямали страх от работа, ама хич не залягали над книгите и си останали на село. Така старата връзка излиняла и бащиното приятелство се забравило. Ама ей на, светът се оказал по-малък, отколкото го мислели.
– Айде, ще тръгвам вече, че мръкна, а утре работа ни чака – завърши той разказа си и кимна към момчето с анцуга и маратонките, което вероятно беше някой от зетьовете му. – Осем, осем и нещо трябва да сме на нивата.
– А аз къде да ви чакам, че да ви отведа до нея – присети се Мишо, едвам сега повярвал в реалността на случилото се.
– Ела направо като се наспиш – подсмихна се под мустак Рамадан. – Знам я аз къде е, колко пъти като малък съм я обикалял, не можеш ги преброи.
*
– Рамадан ли каза? Ей-й-й, какво прави този човек, бе? Откакто ни ожъна нивите не съм го виждал. Колко години минаха…, сигурно и той е остарял. Голяма услуга ни направи тогава. Ако не беше със зет си, всичкото жито щеше да се затрие. Все се канех някой ден да мина да го видя. Още ли работи или вече се е оставил? Ако го видиш, специални поздрави… – Мишо се канеше да продължи, но се усети и спря.
И този път успя да реагира светкавично и мигновено се отърси от смущението, в което го хвърли въпросът на Осман. За части от секундата беше проумял, че домакинът му до последно е таял съмнението дали той е точния човек, пред който може да разкрие целта на срещата им. Трябвало е с нещо да го изпита, да го подложи на някакъв тест, който само истинският Мишо може да реши. Да кажеш, че си внук на Михал е едно, важно е, но не стига. Да познаваш Рамадан, който може да го потвърди или отхвърли, вече е друго. Споменаването на името му беше проверка на „личните данни“, капан, в който всеки самозванец щеше да се улови.
Капанът остана празен, а тестът – решен без грешка. Видимо успокоен, че човекът срещу него е същият, към който го насочи неговия уважаван възрастен съселянин, Осман придърпа два стола до отрупаната с покъщнина маса, останали незнайно как незаети до този момент и продължи прекъснатото си изречение:
– То добре, че дядо Рамадан е още с всичкия си – натърти той, сякаш със споменаването на това име искаше да убеди още веднъж самия себе си, че всичко е наред и разговорът може да продължи, – та ми каза за тебе и как да те намеря. Да е жив и здрав още много години. Не работи вече, ама иначе продължава да командва всички.
Мишо се настани внимателно на разнебитения стол, който заплашително проскърца под тежестта му, тръпнещ от нетърпение най-сетне да разбере причината, по която се беше озовал тук. За щастие Осман никак не си падаше по дългите засукани обяснения и не го остави въобще да чака. Още докато се настаняваше на своето място извади от задния джоб на дънките си издут кожен портфейл, бръкна в него и му подаде нещо мушнато в малко книжно пликче.
– Туй е за теб, пък какво ще правиш с него, ще го делиш ли с някого, няма ли, си е твоя работа – каза той като остави миниатюрното пакетче на масата пред госта си.
„Това пък какво ще да е“ – помисли си Мишо, отново така изненадан от посоката, в която свърна разговорът им, че механично го взе и изтърси съдържанието му в дланта си.
Монета. Доста голяма старовремска монета, която загадъчно проблесна с различните нюанси на узрял пшеничен клас, когато я завъртя между пръстите си. С по-голям диаметър и като че ли малко по-дебела от еднолевовите монети, които сега се въртяха в обръщение, но доста по-тежка от тях.
От едната ѝ страна под седем петолъчни звезди се виждаше релефното очертание на странен символ от спираловидно усукани линии, приличащ на стилизирано изображение на примитивен кошер. От другата, във вътрешното пространство на венец от лаврови клонки, ясно се различаваше надпис с арабски букви. Цялата монета бе обрамчена с леко протрит на места, но иначе перфектно нарязан страничен ръб, което недвусмислено говореше, че е произведена с машинна технология.
„Златото наистина хипнотизира“ – помисли си Мишо като с известно усилие откъсна поглед от проблясващия между пръстите му диск, усетил присъствието на усмихнатата млада жена, доближила безшумно до тях. Носеше поднос с две миниатюрни чашки кафе, две тумбести чаши вода и елегантна картонена кутия, в която бяха наредени разноцветни парчета локум с набучени по тях пластмасови клечки.
– Булката – представи я Осман на Мишо, който разтегна устни в усмивка и се надигна от стола докато произнасяше баналните в такива случаи реплики.
Жената остави чевръсто подноса на масата и без каквито и да било официалности припряно рече:
– Е, бива ли така, направо и без нищо да обясниш на човека – престорено строго смъмри тя мъжа си. – Той моят си е такъв. С ченгел да му вадиш думите от устата – додаде тя извърнала лице към Мишо, извини се, че я чака много работа и изчезна по същия безшумен начин, по който се бе появила.
След навременната ѝ намеса Осман най-сетне изплю камъчето.
Курушът, както нарече монетата, бил на дядо му. Когато родителите му се изселвали – тогава бил малък и имал смътен спомен само от бежанския лагер до границата, – старецът не тръгнал с тях, защото не искал да изостави къщата, дето сега щели да продават. И заради някаква си биволица, за която се грижел като за човек след смъртта на жена си. Отишъл при тях чак по-късно, когато се били устроили, а той разбрал, че повече няма да може да се оправя сам. Но така и не можал да свикне с новата обстановка, затворил се в себе си и не след дълго склопил очи. Малко преди да умре извикал един ден бащата на Осман и му дал тази пара със заръката да я върне на наследниците на Михал от съседното село. Навремето бил купил от него една млада малачка – тази, за която навремето не заминал с тях била от нейния джинс, – но станало така, че тогава не успял да се наплати. Били обърканите години, когато взели имотите на селяните и зорлем ги вкарали в някакви кооперативи. Някои от техните били доволни, защото нямали земя и мислели, че ще са по-добре. Но дядо му не бил от тях. С много зор по-рано успял да купи малко ниви и чаири и за нищо на света не искал да се раздели с тях. Горе-долу по туй време купил и биволицата. Ама като я взел нямал свободни пари и договорката била да се разплати по-късно. Добре ама туй по-късно не дошло, защото малко след това го набедили, че иска да бута властта. Помъкнали го по арести, съдили го, лежал в затвора, а после бил и в някакъв лагер по Дунава. Като се върнал след доста години първо нямал пари, а после като посъбрал лека-полека някой лев дълго не смеел да потърси човека, на който бил борчлия, – милиционерските копои постоянно го дебнели и се страхувал да не му навреди с нещо. После станало късно. Като се поуталожили нещата, бай Михал вече го нямало на този свят. Борча обаче останал. И можело никой да не разбере за него, ако не било новото място, на което го довел бащата на Осман. Все нещо не му давало мира. Започнал да повтаря, че ще е първият, дето щели да погребат на чуждата земя и трябвало да легне в нея с чиста съвест. Малко преди да умре дал на сина си този алтън, който скришом купил, когато започнали да им сменят имената и успял да опази без никой да разбере за него. Заклел го да намери някой наследник на покойния Михал и да плати с него стария му дълг – макар и малко момче, бил с него когато взел малачката, все щял да намери къщата и като поразпита този-онзи, да открие на кого да го даде. Синът приел заръката без особен ентусиазъм, колкото да не скърши хатъра на баща си, но след неговата смърт изведнъж започнал да настоява да продадат къщата, която от години пустеела в съседната държава. Вече имал различни болежки, та дали заради това, дали за нещо друго, не искал да пътува и тази работа трябвало да свършат Осман и снахата. Преди да тръгнат им дал и жълтицата. „На всяка цена да намериш хората, че всичко да свърши най-подир“ – настоял той. Какво точно било това всичко, дето щяло да свърши, така и не разбрали точно, но не можели да прекрачат волята му. Затова, когато дошли тук и се заели с продажбата, не забравили и другото. Поразпитали и стигнали до Рамадан, който още дърпал конците в селото. За късмет той се сетил, че преди време се бил запознал с внука на Михал, даже изровил една пожълтяла визитка със служебния му адрес. Останалото свършил интернет.
– Монетата не е много стара. Гледах по разни каталози, сечена е малко преди Първата световна – завърши разказа си съвсем делово Осман като кимна с глава към малкия метален диск на масата, останал хладен и безразличен към човешките съдби, в които му се падаше ролята на посредник. – Но е сравнително рядка и някой колекционер може да даде добри пари за нея. Пък и само като злато да я продадеш, все ще стигне за едно хайванче.
Мишо не знаеше какво да каже. Всичко звучеше колкото убедително, толкова и невероятно.
– Ама чакай сега, как така… – побутна той парата към Осман сякаш стреснат от присъствието на някаква невидима сила, която е решила да го подложи на изпитание, непонятно за неговия разум.
– А, не – върна я с категоричен жест събеседникът му на предишното ѝ място. – Обещал съм на баща ми да я предам на когото трябва. Толкоз път сме били…
Изречението на Осман отново увисна във въздуха, но тонът му подсказваше, че за него темата окончателно е приключена и Мишо просто трябва да приеме този факт.
*
Дъждът неусетно се бе засилил и студени тежки капки започнаха да влитат косо през едва открехнатия страничен прозорец. Побърза да го затвори и отново включи чистачките на бързи обороти. От предишната вечер пороят не спираше. Само от време на време поутихваше, сякаш за да набере сили и заблъска още по-упорито и яростно. Ако продължеше така през целия ден, завръщането му у дома щеше да е цяло приключение.
„Кога-кога, кога-кога“ – трополяха водните струи по предното стъкло в такт с поривите на вятъра. „Къде-къде, къде-къде“ – отвръщаха равномерно чистачките, разчистващи с мъка водната драперия, която след миг пак щеше да направи очертанията на пътя едвам доловими.
Странната история, започнала с имейла на Осман, бе намерила своето логично обяснение, но кой знае защо това не го успокои. Имаше натрапчивото чувство, че нещо му се изплъзва. Нещо, което самият той някога е преживял и само да си го спомни, всичко окончателно ще застане на мястото си. Какво можеше да е това, което като неоформена още в скален къс магма, клокочеща в земните недра, напираше от дълбините на паметта му след разказа, оправдал присъствието на златната монета в неговия портфейл? Кога и къде го е преживял?
Мишо несъзнателно изви ръка, опипвайки издутия си заден джоб, за да се увери за пореден път, че нито сънува, нито халюцинира. Не, всичко беше истинско. И монетата, и тичащият срещу погледа му дъждовен пейзаж. Реката продължаваше монотонно да боботи в прелялото си корито, а един разлюлян от вятъра храст покрай нея жалостиво размахваше тънките си клони подобно на ръцете на отчаян стопаджия.
Ако някой сега вдигнеше палец, с радост би го качил. Но под унилото продънено небе не се виждаше жива душа.
„То пък кой ли ще излезе навън в този потоп? Всичко се е свряло на сушина и не смее да си покаже носа“ – помисли си той и чак сега му направи впечатление, че откакто беше излязъл от последното село, което остави зад гърба си, по пътя се движеше само той. Както преди много години, когато се размина с изселническия керван. И сигурно за пореден път щеше да превърти старата черно-бяла лента в главата си, ако едно голямо тъмно петно не привлече вниманието му. Беше кацнало на подгизналия речен бряг на стотина метра пред него, където лентата на шосето правеше остър завой и изчезваше от погледа му. Отдалече приличаше на солиден гранитен блок, но щом наближи още малко забеляза, че петното се движи, а когато преполови разстоянието до него, ясно видя силуета на бивол, който с олимпийско спокойствие късаше сочните зелени стръкове пред краката си, безразличен към беснеещата на няколко метра от него стихия.
Беше едър мъжки екземпляр с големи разперени уши и лъснала от дъжда като катран козина. Изглежда неговото любопитство също се събуди, защото вдигна увенчаната си с огромни извити рога глава и изпитателно се вторачи в самотно движещия се по шосето автомобил.
Очарован от неочакваното зрелище Мишо рязко намали скоростта, за да се наслади по-дълго на царствената осанка на животното. Целият му вид излъчваше първичната мощ на езическите божества от зората на човечеството. Здравите като диреци крака, масивният торс, издуващ се при всяко вдишване като ковашки мях, дебелият врат, яките бутове и широките гърди – всичко вдъхваше едновременно непоклатим респект и някаква наивна, всеопрощаваща благост. Най-вече плещите. Тези могъщи плещи, които можеха да удържат цялата тежест на ниско надвисналото прогизнало небе, ако то случайно полетеше към земята.
Внезапна светкавица раздра забуления с дъждовна пелена хоризонт и в нейното зарево силуетът на бивола изпълни просветлялото пред погледа му пространство. Преди до ушите му да достигне приглушеният тътен на небесната експлозия врящата лава на дремещия спомен с трясък проби дебелата кора от застинали по-късни случки и преживявания.
*
Малкият Мишо клечи, обгърнал с ръце притиснатите си едно о друго колена. Острата му брадичка, надвесена над тях, докосва ту едното, ту другото, задвижвана от долната челюст, която той ритмично мърда в синхрон с погледа си, прескачащ от лявото към дясното му ходило и обратно, погълнат от изучаването на покритите с прахоляк нокти на палците, стърчащи от обутите на босо прокъсани избелели гуменки.
Монотонният такт, на който се подчинява внимателното проучване на този периферен дял от собствената му анатомия, следва отсечените равномерни удари на брадвите, които отекват в изтръпналата от болка и безсилен гняв гора.
„Чанк-к-к, чанк-к-к, чанк-к-к…дясно-ляво, ляво-дясно, дясно-ляво…“ – погледът му започва да се замъглява, очертанията на изподраните от къпините крака се размиват, източеният напред врат омеква и главата му аха да се отпусне върху ръбестите колена, осеяни с белези от предишни славни подвизи, когато сред внезапно настъпилата всепроникваща тишина се разнася зловещ трясък, последван от приглушен грохот, извиращ сякаш дълбоко от недрата на планината. Мигновено скритите в младото му тяло пружини задействат безотказния механизъм и преди да се усети вече стои изправен, втренчил ококорените си очи в падащото дърво, което с предсмъртно стенание се свлича в посоката, зададена от безпощадните стоманени остриета. Двамата мъже, застанали от обратната на падането страна, без да се бавят се надвесват над поваления си противник и, като че ли боейки се да не възкръсне, започват да го млатят отново с брадвите, за да разчленят хладнокръвно и методично безжизнения вече труп. От ствола щяха да извадят бичметата за поповете, а от страничните клони да направят мертеците и паянтите за покрива на новия им плевник.
Мъжете бяха дядо му и неговия баща, дошъл през отпуската си да помага при изграждането на стопанското съоръжение. Трябваше да помага и самият Мишо като най-вече не им се мотае в краката.
Откакто се помнеше всяко лято го „командироваха“ на село. Оставяха го в началото на ваканцията и го прибираха малко преди нейния край – нещо, което в онези години се случваше на доста момчета и момичета на неговата възраст. Голямото приключение това лято беше новият плевник. Старият щеше да бъде бутнат, защото точно от там трябвало да мине улицата, по която според кмета щял да дойде прогресът. Всички засегнати псуваха тайно поредната щуротия, но нищо не можеха да направят – срещу ръжена не се рита.
По това време бащата на Мишо заемаше отговорен пост в някакво министерство, но нямаше вид на изнежен чиновник и си личеше, че не е забравил как се върти брадвата. За дядо му да не говорим. Работата им спореше и докато той задълбочено изследваше анатомията на ходилата си, те вече бяха повалили няколко стройни букови дървета, които горският предварително бе маркирал в съответствие с даденото от лесничейството разрешително. Оставаше да ги натоварят и откарат в селото. Преди това обаче трябваше да ги свлекат до тесния горски път, който се виеше в подножието на стръмния склон, където се намираха.
От столетия, а може би и хилядолетия, хората по тези места са го правили по един и същ начин, но Мишо го виждаше за пръв път. Запрегнаха двата яки мъжки бивола, които до този момент кротко пасяха на една близка поляна, в предния колесар на колата, с която дойдоха рано сутринта. Задният заедно с оста, която ги свързваше в едно цяло, чакаше реда си в едно от уширенията на пътя. Завързаха с дебели синджири колелата така, че да не се въртят, а само да се приплъзват по покритата с угнила шума земя, закрепиха със здрави конопени въжета стволовете за колесара и бавно потеглиха надолу.
Само който е наблюдавал подобна епопея, може да разбере душата на бивола. С първата крачка на животните по стръмната урва огромната тежест се стовари със страшна сила върху дъбовия хомот, в който бяха приклещени техните вратове. Железните жегли жалостиво проскърцаха в леглата си, но устояли на напора, задържаха в своята безмилостна хватка главите на животните. Усетили цялата безнадеждност на положението, те напрегнаха всички сили да удържат смазващия товар като леко приклекнаха и забиха задните си крака дълбоко в рохкавата почва.
– О-хоу, о-хоу – подвикваше дядото на Мишо. Стъпваше внимателно на една страна малко преди впряга, стиснал здраво в лявата си ръка юлара на единия бивол, но готов да отскочи веднага встрани, ако почувства, че нещата излизат от контрол. Когато след потеглянето черните атлети преодоляха първоначалния страховит натиск, също заби пети в земята под краката си и подпря с рамо челото на животното от неговата страна.
– О-хоу, о-хоу – отново подвикна той. – По-леко чоджум, по-леко – продължаваше да нарежда сякаш, за да вдъхне кураж на всички участници в авантюрата. – По-леко, айде сега пак.
Бащата на момчето беше увиснал на една от задните климии, опитвайки се да поеме и той част от тежестта, докато биволите колебливо продължаваха напред. С изхвръкнали от орбитите им очи, с разширени ноздри на влажните муцуни, от които се стичаше лепкава пяна, с напрегнати до краен предел вратове, по които пулсираха набъбнали до спукване вени, те пристъпваха с безмерно упорство и търпение. Стъпка по стъпка в неистовата хореография, която хората бяха измислили за тях.
Слизането до пътя им отне близо час, а когато влезнаха в селото, слънцето вече преваляше по низходящата дъга от своята извечна траектория. До залез имаше много време, но не беше малко и работата, която ги чакаше. Може би затова баща му малко се начумери при вида на мъжа с момчето, който ги чакаше до високата порта на двора им.
– Колайгеле – поздрави мъжът и сложи ръка на рамото на момчето, като че ли за да подчертае с този жест важността на въпроса, по който е тук.
На години хлапето беше приблизително колкото Мишо, носеше същите като неговите излинели и протрити над палците платненки, само дето го надминаваше на бой и за разлика от неговата косата му грееше във всички оттенъци на рижия цвят. Особеност, която силно привлече вниманието му към пришълеца.
– Аларазосум – отговори дядо му и като разпореди на сина си да вкара колата и да разпрегне без много увъртания попита:
– Казвай какво те води?
Явно макар и бегло се познаваха от по-рано. Мъжът не чака втора покана и също подкара направо. Бил чул, че има малачка, която вече става и за впрягане, и за заплождане, та искал да го пита дали няма да му я продаде. Той имал две ама едната нещо яла ли, какво станало, умряла. Сега не можел да си върши работата и искал да купи една за еш на старата. Гледал на друго място, но не му харесала, а и знаел, че като неговите биволи трудно ще намери човек.
За дядото на Мишо молбата на мъжа идваше навреме. По-рано наистина гледал повече животни и славата на биволите му се носела и по съседните села, но на това вече му било минало времето. Мъжките, с които днеска прекараха материала от балкана, отдавна бяха зачислени в държавния обор. Взе ги със специално разрешение, колкото да си свърши работата. Сега държеше само две женски – едната още съвсем млада, а другата, която даваше много хубаво гъсто мляко, наскоро се беше отелила с мъжко малаче. Чакаше го да отрасне още малко и да го продаде, въпреки че Мишо и дума не даваше да се спомене за това. И те му идваха в повече. Все по-трудно ставаше за него да им приглася храна за зимата и да им шета. Сега хем щеше да е спокоен, че е услужил на човека, който е на зор, хем щеше да се поосвободи малко, хем някой лев да вземе, че покрай тоя плевник съвсем се беше охарчил.
Молбата на мъжа идваше навреме, но по стара традиция дядо му не даде никакъв външен израз на мислите и чувствата си. Напротив, започна да прелива вода от девет дерета, за да подчертае, че младата малачка не била за продан – пазел я за дамазлък и всякакви други от този род. Отсреща пък го кандърдисваха с разни съблазнителни доводи да я продаде и, накрая, след дълго чесане по главите, драматични паузи и тежки въздишки, сделката бе сключена.
– Хайде, вземай я и със здраве да си вършиш работата. – С тези думи продавачът сложи край на тръжната процедура, която отдавна се бе прехвърлила от улицата в дама, където животинката невъзмутимо преживяше. За последно надяна сам юлара на главата ѝ и го тикна в ръцете на нейния нов собственик.
– Само че има една работа, – започна малко смутено последният, но като сложи пак ръка на рамото на сина си по-уверено продължи: – ние хубаво се спазарихме, ама сега тия пари ги нямам. Ако си каил ще се издължа по Димитровден, като приберем хармана.
Дядо Михал се позамисли, но накрая махна с ръка и повтори:
– Айде води я, после ще се оправим.
Другоселецът поведе биволичката, след която важно заситни рижия дангалак, а когато фигурите им се стопиха в рамката на отворената порта, дядо му тръгна да доведе пред яслата двата мъжкаря, останали вързани отвън. Щеше да ги остави тази нощ тук и да ги нагости богато като награда за днешния им подвиг. Тогава баща му, който до този момент безмълвно бе наблюдавал търговската операция, не издържа и избухна.
Луд ли бил старецът да си дава животното на една гола честна дума. Откъде знаел, че оня ще си удържи на обещанието. Поне една разписка да бил взел, защото като негов син той не ставал за свидетел, ако се стигнело до съд и…
Яростната филипика сигурно щеше да продължи още дълго, но мигновената реакция на дядо му я прекъсна и го накара да млъкне по средата на изречението:
– Ти да мълчиш – изсъска той с приглушен стържещ глас, какъвто Мишо чуваше за пръв път. – Разписки, свидетели, че и адвокати ще ми докараш в къщата. Занимавайте се по градовете с тези работи. Аз тук такива не ги ща…
В сумрака на сайванта, под който се разиграваше сцената не можеше да се забележи дали неговото лице е зачервено или пребледняло, но на Мишо се стори, че очите му хвърлят светкавици, в отблясъците на които фигурата на баща му започна да се смалява.
– …Човекът даде дума, ти какво искаш, бе? – Гневните думи продължиха да отекват като грохот от мълнии. – И само да съм чул да си казал на някой, че Осман ми дължи пари. Не знам какво ще те направя, само на началник ще ми станеш.
*
Осман. Оня мъж с високото рижо момче до него, се казваше Осман също като този, който му даде златната монета. Последното парче от пъзела като че ли пасваше точно към единствено останалото празно очертание, магическото кубче на Рубик изглеждаше наредено.
Или не съвсем
Прехласнат от гледката на величествения абаносов исполин под озареното от мълнията небе, Мишо бе намалил скоростта, но и това нямаше как да му помогне. Мостът просто го нямаше. Нямаше го там, където трябваше да бъде след острия завой, който пътят правеше с лек наклон, за да се прехвърли от другата страна на реката преди да излезе от последните гънки на планината.
Когато видя пропадналото в мътното течение платно, беше твърде късно. С жалостиво свистене на блокираните от спирачките гуми колата се завъртя обратно на часовниковата стрелка, плъзна се по прекършената плоскост на пътното съоръжение и със звучен плясък се заби в средата на кипящата мътна вода.
Всичко стана толкова бързо, че Мишо нямаше време да осъзнае ситуацията. Инстинктивно откопча предпазния колан и се опита да отвори вратата, но тя, притисната от смазващата сила на пенестите талази, не помръдна. Безсилен да направи каквото и да било той с ужас виждаше как предния капак на автомобила неумолимо потъва в клокочещата маса. Единствената надежда за спасение оставаше страничното стъкло. По някакво чудо механизмът за свалянето му проработи и той с все сила се протегна нагоре, успявайки да вкопчи ръце в лайсната на покрива над него, която заедно с тази от другата страна бе част от монтирания допълнителен багажник за ски или велосипеди. Напъна мускули до краен предел и направи невъзможното за неговите години, измъквайки се от капана на потъващите ламарини, които зловещо стенеха от ударите на камъните, помъкнати от течението. Потопен до гърдите във водата, той усещаше безпощадната ярост, с която те го удряха по краката, в слабините и корема. Заорала муцуна в тинестото дъно, колата като че ли бе спряла да потъва, но колкото и да се опитваше не можеше да намери никаква опора под краката си.
Ръцете му вече изтръпваха. Колко ли щеше да издържи така. Затвори очи и се опита да концентрира цялата останала му енергия във върховете на пръстите, посинели от стискане на спасителната лайсна. Още миг, два, три… и водовъртежът ще го понесе към дълбоките подмоли. Натискът ставаше неудържим, а на всичкото отгоре някакъв голям камък или понесен по реката дънер започна да притиска тялото му към страничната врата, до която висеше. Погледна да види какво е и не можа да повярва на очите си.
От водата до гърдите му стърчеше черна биволска глава, увенчана с чифт завити като сърпове рога. Потопено до шията, животното го притискаше с гърдите си, вперило в него сиво-зелените си, изпъстрени с бели петна зеници и сякаш го подканяше да се метне на мощния му гръб без да губи и секунда време.
Това и направи. С последните останали му сили успя да се вкопчи в рогата на черния исполин и тялото му, теглено надолу от водните вихри, веднага само намери стабилната опора под себе си.
Бавно, едва едва, биволът пое към брега. Стихията продължаваше да беснее, но стоманените мускули, задвижвани от някакво непонятно за човешкото възприятие упорство, не се огъваха. Стъпка по стъпка достигна до един полегат чакълив разлив, оформил се от завихрянето на течението около пропадналото пътно платно. Когато накрая излезе от водата, разтърси плещи, за да се освободи от товара, който повече нямаше за какво да носи и веднага заби муцуна в зелените стръкове под краката си.
Онемял, оглушал, останал без дъх, Мишо се свлече на подгизналата трева, по която копитата на рогатия му спасител бяха оставили дълбоки вдлъбнатини с очертанията си и кой знае защо посегна с изтръпнала длан към задния си джоб. Портфейлът със скътаната в него жълтица беше на мястото си. Не сънуваше, нямаше видение от отвъдното. Колкото и да не е за вярване, май наистина беше жив.
Не знаеше колко време е лежал по гръб в мочурището под плющящия порой. Накрая с безкрайно усилие на волята се надигна и потърси още веднъж с поглед своя ангел-пазител. Не го видя. Сякаш се беше разтворил в пространството между навъсеното плачещо небе и вечно жадната за сълзите му земя.
Ангел Кондев, 20 август 2015 г.
© Ангел Кондев – автор, 2015
© Copyright 2015 by Angel Kondev
