ОТРОВНИ БУРЕНИ В УСОЙНАТА СЯНКАТА НА
ТЕРОРА
Темата
за атентата на бургаското летище Сарафово като че ли се изтърка „в аванс” и
вероятно вече предизвиква алергична реакция у преситения потребител на
новинарска продукция, задържайки интереса само на най-страстните почитатели на политическо-криминалния
трилър. През изтеклия месец след зловещото събитие, взривило нажежения следобед
на 18 юли, бяха изписани стотици (ако не и хиляди) вестникарски и виртуални
страници за това кой е атентатора, професионалист-камикадзе ли е той или е
несръчен дилетант, станал жертва на собствените
си действия, откъде е дошъл и къде е бил преди да задейства (съзнателно или
неволно) адската машина, има ли съучастници и най-вече помагачи в страната, кой
стои като поръчител зад всичко това, като самостоятелна мишена ли трябва да се
третира България или е просто територия, избрана за сцена на кървавото действие
поради някакви особености, оценени от терористите като предимство, можело ли е
да бъде предотвратен терористичният акт и дали държавните институции, отговорни
подобни неща да не де случват, са били на мястото си. Не знам дали
разследването, водено от компетентните власти у нас и в чужбина, ще успее да
даде отговор на всички (или поне на част от) тези въпроси, отхвърляйки някои от
сега лансираните хипотези и потвърждавайки други. Или ще „зацикли”,
подхранвайки с това в още по-голяма степен ширещите се спекулации. Нека не
гадаем и изчакаме правозащитните органи да си свършат работата. Има обаче един
кръг проблеми, върху които е наложително да започнем да разсъждаваме на
основата на наличния емпиричен материал. Макар и да не са „оперативно
интересни”, те са изключително важни за бъдещето на обществото и държавата.
**
Дните
след експлозията се нижат сред оглушително мълчание.
Не!
– Няма никакво противоречие с написаното преди няколко реда. Тук говоря за
потискащото мълчание, което подозрително отекна на фона на децибелите,
произведени от репортери, наблюдатели, коментатори, експерти и политици, и
транслирани от средствата за масово осведомяване. Мълчанието на хората, които
не влизат в категорията на гореспоменатите.
Гледах
първите телевизионни кадри от събитието около два часа след като то се бе
случило, намирайки се приблизително на тридесет километра южно от мястото на
трагедията. Разбрах, че е станало нещо „по-особено” от случайно дочут разговор
на една от оживените улици в пръскащия се по шевовете си от летовници Созопол. Информацията
се разпространяваше мълниеносно и до залез слънце почти всички – и българи, и
чужденци – бяха изгледали и изслушали всичко, което до този момент можеше да се
види и чуе по телевизионните канали и информационните сайтове в Интернет.
Логично би било да се допусне, че това по някакъв начин ще се отрази на
атмосферата в курортното градче – все пак съвсем наблизо някой хладнокръвно и
по особено брутален начин бог знае защо беше взривил нищо неподозиращи туристи.
Такива, каквито бяха огромното мнозинство от хората, пребиваващи по това време
на годината тук. Нищо подобно. До късно през нощта купонът течеше по своя обичаен
начин и нямаше никаква следа от притеснение или поне спад в градуса на
еуфоричното отпускарско настроение. На следващия ден, когато вече се намирах на
стотина-двеста километра в западна посока, установих, че темата за атентата,
която преливаше от страниците на печата и от сутрин до вечер се въртеше по
електронните медии, не присъства дори в периферния интерес на случайните хора,
с които разговарях. Предположението, че това се дължи на ограничения им
провинциален кръгозор, изцяло запълнен от баналните всекидневни грижи и
подготовката на зимнината, се оказа обаче изцяло несъстоятелно. Само след още
няколко дни констатирах почти същия нулев интерес към случилото се от страна на
познати и колеги, които в никакъв случай не бих определил като тесногръди
еснафи.
Няма
какво да се заблуждаваме. Обикновените хора (моля да бъда извинен за това
отвратително клише) не се вълнуваха особено от тътена на експлозията на
бургаското летище и гледката с разпръснатите около изпепеления автобус разчленени
и обгорени човешки тела, потънали в локви кръв. За някакъв „дълбок потрес” пък
въобще да не говорим. Дори, когато всичко се бе случило не на стотици или
хиляди километри, а съвсем наблизо, тези хора като че ли бяха загубили
чувствителността си към чуждото страдание,
способността да съпреживяват разигралата се пред очите им трагедия. Като
че ли възприемаха терора като нещо нормално, като неизбежното естествено зло,
което ни съпътства в живота подобно на болестите, старостта, нещастната любов,
ниските доходи и високите данъци. Някаква своеобразна „пара”- (или „мета”-)
реалност. Нещо съществуващо в един паралелен сюрреалистичен свят, различен от
този, в който те са потопени във всекидневието си. Нещо, което е свързано с
тяхното съществуване толкова, колкото браковете и изневерите на лустросаните
хубавици от кориците на модните списания. Задоволяваха се с хладнокръвната
констатация, че не са на мястото на някоя от жертвите – на осакатените или
оставените в моргата за разпознаване.
Може
би греша в преценката си за реакцията на „обикновения човек”, пък и какво значи
все пак това словосъчетание. Приемам всички упреци, но в тази връзка има нещо,
което не мога да подмина – мълчанието на многобройните, представящи се за
независими от държавната опека и политическите партии организации, на
вездесъщите NGO-та, претендиращи да изразяват свободната воля на гражданите по
всички въпроси в широкия диапазон от закрилата на бездомните кучета до правата
на хомосексуалистите. Още
по-симптоматично е мълчанието на тези, които малко преди атентата бяха заявили
позицията си толкова гръмогласно, че всякакви по партиен цвят и научен уклон политолози,
социолози и социални антрополози почти единодушно обявиха проплакването на дългоочакваното
„гражданско общество”, което бе дремало в утробата на демокрацията прекалено
дълго. Къде бяха сега тези сърдити млади, а и не толкова млади, но активни
модерни хора, които спонтанно окупираха площади и кръстовища, готови да отстоят
до край своята екологична (енергетична, антимонополистична и не знам още каква)
кауза във физическа схватка с яките полицаи? Да не би терористите да бяха
блокирали достъпа им до виртуалното пространство, в което за броени часове
можеха да се организират, за да покажат на силите на терора, че българското
общество не приема правилата на тяхната мръсна игра, че ще се бори
последователно и докрай със злото, откъдето и да идва то, каквато и идеология
да изповядва, на който и господ да се моли? Нямаше ги никакви. Мълчаха. И
продължават да мълчат.
Мълчание.
Мълчание, отекващо като камбана сред оглушителна врява. Гробовно мълчание,
натежало от въпроси.
***
Дали
описаната реакция на обществото, на съвкупността от индивиди в битността им на
граждани – т.е. на гражданското общество, каквото и да значи това, не се дължи все
пак на някаква неприятна черта в нашия национален характер? На някаква вродена ориенталска
апатия или нещо по-лошо – дълбоко спотаена латентна ксенофобия, проявила се в
случая като безразличие към участта на загиналите евреи и българина мюсюлманин.
Честно
казано и едното, и другото ми звучи несериозно. Май навсякъде по света хората
са престанали да обръщат много внимание на терористите. Дори сънародниците на
жертвите, дошли със същата група летовници, не се отказаха от почивката си, а
туроператорите със задоволство споделяха, че след атентата няма отлив в
заявките на израелските граждани да посетят страната ни за т. нар. хазартен
туризъм. Що се отнася до ксенофобията (и в частност антисемитизма)
аргументацията ми се струва напълно излишна – към доказателствата за противното
в исторически план тук само може да се добави, че хората с подобни нагласи
(предимно маргинализирани младежи с изпепелени от футболни страсти сърца) са
изключително тънък социален слой и не се радват на никаква по-широка подкрепа.
Но
коя е все пак причината за пасивната позиция на нашето гражданско общество към
бомбения атентат от 18 юли и до какво тя може да доведе в бъдеще?
****
За
да си отговорим на тези въпроси, трябва внимателно да се вслушаме в какофонията,
в която резонира мълчанието на гражданското общество – в шумното официално
говорене (експертно, медийно, политическо) за атентата. Тогава, зад привидната дисхармония
ще доловим един натрапчив, устойчив мотив, който слухът на еманципирания гражданин
изглежда е успял да долови.
В
политическото говорене се очертават две разновидности в зависимост от това кой
е говорещия. – На отговорните и безотговорните политици. Разликата между тях не
е в това, че някои носят някаква морална, юридическа и политическа отговорност
за думите и делата си, а други не. Разликата е, че първите са тези, които
реално вземат решенията, които „дърпат конците”, докато от вторите –
представителите на незначителните маргинални партийки-еднодневки и всякакъв вид
свободно блуждаещи в политическото пространство „атоми” – на практика нищо не
зависи. Поради дефицита на политически авторитет последните по правило си
присвояват ролята на „експерти”, поради което, когато се визира политическото
говорене, трябва да се има предвид само това на „отговорните” политически
фактори.
Ако
проследим тъкмо тяхното политическо говорене, ще стигнем до категоричния извод,
че то остана изцяло в кръга на обичайните им интриги и боричкания. Опозицията използва атентата като аргумент, че управляващите
не са способни да управляват, а управляващите, за да натрият носа на
опозицията, представяйки дейността си по овладяване на кризата като
организационно-управленски висоти, непостижими за нея и припомняйки й всички
смъртни грехове, натрупани по времето, когато е била на власт. Никакъв опит за
излизане от тази ограничена „мисловна” схема, никакъв намек за по-различна
интерпретация, способна да повиши резистентността на националния организъм към
терористични заплахи.
В
интерес на истината тук е уместно да се отбележи, че за тази логорея много
допринесе изключително натрапчивата
позиция на Израел, който светкавично „идентифицира” поръчителите на
терористичния акт и започна да експлоатира трагедията с нейните граждани като
ресурс за реализиране на милитаристичните си проекти в региона. – Положение,
което допълнително обремени и без това страдащото от остър дефицит политическото
мислене у нас.
Малко
по-различно стоят нещата с медийното и експертно говорене. Тук най-напред
трябва да се има предвид, че гласовете на малцината сериозни анализатори и
публицисти, които бездруго се нуждаят от повече информация и време за коректен
анализ на събитието, се загубиха в шумния словесен поток, леещ се под перото на
хора със съмнителни познания и интелектуални способности – повечето фрустрирани
академични дейци или бивши агенти и ръководители от „службите”, бързащи да се
потопят в мимолетната медийна слава. (Когато прочетох интервюто с един от
бившите началници във военното разузнаване изпитах смесеното чувство на
облекчение и ужас: облекчение, че вече е „бивш” и ужас, че този, който го е
наследил на поста може да е като него.) По-важното обаче е друго – ако трябва с
една дума да обобщим медийно-експертното говорене, произвеждано както от едните
(сериозните, стойностните), така и от другите (псевдоспециалистите по темата), то
най-подходящ, струва ми се, би бил термина „конспирация”. Или „теории за
конспирацията”. Дори най-дистанцираните от жанра този път вдъхновено се заеха
да разнищват терористичния сюжет като многоходова машинация на обрасли с митове
разузнавателни централи и паравоенни структури, преследваща зловещата си цел в
широкия диапазон от коварен заговор срещу българската туристическа индустрия до
провокация на самите тайни израелски служби с цел да легитимират готвения
военен удар срещу Иран[*]. При това повечето (всъщност с едно изключение) от
тези объркани „теории”, излезли сякаш изпод перото на треторазреден белетрист
като Дан Браун, се фокусираха върху ислямистката следа в атентата, което като
начин на мислене може да се окаже много вредно за неговото обективно
разследване.
За
съжаление обаче, политическото и медийно-експертно говорене не са само калпава
белетристика. Те разкриват обективния факт, че ключови инструменти на официалната
политика и управление на обществения живот са заговора, интригата, провеждането на тайни
операции. И тук далеч не става въпрос за практиката на тоталитарни или
диктаторски режими. Вирусът на конспирацията, на задкулисната сделка, на секретната
афера е пробил имунната система на съвременната демокрация и отслабва нейните
жизнени сили. Което дава може би най-важния импулс за формирането на
колективната психична нагласа, че светът на терора е капсулиран, затворен в една,
както вече казах, „пара” (или „мета”) реалност, функционираща повече по
логиката на митологичното повествование, отколкото по правилата на здравия
разум; реалност, обитавана от фолклорните си герои в лицето на терористите-злодеи,
героичните им преследвачи и съответния антураж от продажни (респективно – благородни)
учени, журналисти и политици. – Реалност, предизвикваща порочно любопитство, но
недостойна за повече внимание, защото е неподвластна на ефективен граждански
контрол.
*****
Доколко
описаната нагласа в колективното съзнание, породила апатията на българското
гражданско общество към терористичния акт от 18 юли, е плод на специфичните
черти на социално-икономическото и политическото ни развитие през последните
двадесет години или пък отразява някаква по-глобална тенденция. Този въпрос се
нуждае от по-внимателно допълнително проучване при съпоставка с реакциите в
други съизмерими (предимно европейски) общества, преживели подобни събития.
Колкото и парадоксално да изглежда, тя в някакъв смисъл може да се оценява и с
положителен знак, защото обезсмисли терора от гледна точка на основната му цел
– да предизвика ужас, паника, а с това и дестабилизация на стопанския живот,
политическата система и държавните институции на съответната страна. Подобна
„полза” обаче е повече от съмнителна като се има предвид другото –
изтласкването от сферата на обществената чувствителност на тероризма и
пасивното (или, както беше в сегашния случай, направо липсващото) отношение към
него създават онази хранителна среда, в която той може да се развие на местна
почва. Опасност, която се засилва от социалните и културни промени,
предизвикани от навлизането на модерните информационни и комуникационни
технологии.
В
световен мащаб и преди всичко във високоразвитите постиндустриални западни
общества формираните след края на Втората световна война социални (класови,
съсловни, синдикални) и политически (партийни) структури, както и
съответстващите им устойчиви идеологически ориентации през последните
десетилетия са в упадък или поне в дълбока трайна криза. Налице е както
структурна, така и идейна фрагментаризация на обществения организъм. Общуването
в Интернет (и главно в социалните мрежи) води до появата на нов особен тип социални
общности, който в други мои публикации съм описал чрез метафорите „виртуална
тълпа” и „виртуално гето”[**]. Променя се и цялостния начин на възприемане на
действителността като на мястото на завършените познавателни, ценностни и
светогледни системи със строги символни и понятийни йерархии изникват подвижни,
постоянно променящи се аморфни идейни конструкции, на основата на които под
въздействието на ирационални (емоционално-интуитивни) импулси често се раждат
неясни, но агресивни каузи. Същевременно държавните организации и новите елити
все повече губят контрол над информационните потоци, а с това и върху реалните
събития, които посланията в публичното пространство предизвикват. Все повече
изтънява и границата между илюзорното, въобразимото и реалното.
Действителността се превръща в своеобразна функция на „матрицата”, създадена във
„виртуалната реалност”.
От
друга страна през последните две десетилетия изкуството и преди всичко масовата
комерсиална литература и киното (което също изключително динамично се променя
под въздействието на модерните технологии) постигнаха „забележителни резултати”
в поетизирането на насилието и, придавайки му някакъв романтично-героичен
привкус, го превърнаха в естетическа ценност, а с това и в норма на социалното
поведение. Световни знаменитости от рода Брус Уилис, Чарли Шийн и Том Круз (да
не споменаваме такива като Арнолд Шварценегер, Силвестър Сталоун, Стив Сегал
или Жан-Клод Ван Дам) не мирясват докато до края на филмовото действие не
сринат до основи един средно голям град, погребвайки под руините му десетки
невинни минувачи, оказали се по замисъла на сценариста и режисьора „в
неподходящото време на неподходящото място”. Телевизионните канали преливат от
„хоръри”, „трилъри”, „екшъни” и сериали, които от сутрин до вечер отправят едно
и също натрапчиво послание: „Това е светът – тук се стреля, взривява, руши,
кръвта се лее всеки миг, а смъртта дебне от всякъде, всички ние сме участници в
една или друга машинация, в една или друга конспирация.” Някаква гротеска на
шекспировото „…този
свят е сцена, където всички хора са актьори…” от „Както ви харесва”.
Изброените
особености на социално-културната ситуация са само част от предпоставките за
разширяването на територията на терора както в географски, така и в идеен
смисъл. Сега терминът „тероризъм” почти без (или с много малки) изключения се
свързва с „ислямския фундаментализъм” (радикалния ислям, политическия ислям),
характерен предимно за едно от направленията в това вероизповедание и
организации като Хизбула, Ал Кайда и други подобни на тях. За това, разбира се
има основание, но нещата бързо могат да се променят, а може би вече са
започнали да се променят и скоро с умиление ще си спомняме конотацията
„ислямски” в значението на „тероризъм”. Масовото убийство, извършено от
норвежеца Андерш Брайвик (нито първото, нито последното за съжаление) е особено
симптоматично в това отношение. То е мотивирано от идеологическа доктрина,
оформила се в главата на Брайвик по начин, коренно различен от този, по който
се е оформила идеологията на джихадистите. Последните имат определена
организация, структура, която е разпознаваема, ”осезаема”, дори когато,
например, е „хоризонтална”, „дифузна”, „мрежова”, а не „вертикална” и
„йерархична”. Брайвик е единак, обитавал със себеподобните си своето „виртуално
гето”. Може ли някой сега да каже колко са такива като него. И каква точно „велика
кауза” се ражда в главата на всеки от тях по механизъма, по който се е родила в
неговата. За да избиеш група еврейски туристи, дошли да поиграят хазарт, не е
задължително трепетно да очакваш влизането си в рая след като си паднал в
битката за прослава на Аллах. Може да си ревностен католик, протестант или
православен християнин, решил да повтори сюжета с изгонването на търговците от
храма в по-хард вариант. Или просто да спасиш висшата арийска раса от световния
еврейско-масонски заговор след като си „получил факс” от висшите сили,
обитаващи Шамбала, или си чул предишната нощ последната тръба от Апокалипсиса.
Останалото е лесно. Няма никакъв проблем да се снабдиш с необходимото, а
подробните чертежи и инструкции как да го използваш са в Интернет.
Ако социалното пространство продължи да се
фрагментира, а социалните атоми да се разлитат, попадайки при това във все по-произволни
турбуленции, светът е изправен пред перспективата да се сдобие със седем
милиарда потенциални терористи. И няма да е кой знае колко утешително, че в
България те ще бъдат само 0.1%-та от тях. За нас (или по-точно тези след нас)
те ще бъдат = 100. Това е действителен проблем на националната сигурност, недоловим
за „оперативния интерес” на службите и политическото пустословие. Проблем,
който трябва да събуди реакцията на гражданското общество отвъд хоризонта на
гей-парадите, шистовия газ и ски пистите на Витоша и в Банско.
[*]
Георги Милков. Защо никой не поема отговорност за атентата в Бургас. В-к „168
часа, бр. 30, 24 – 30 юли 2012 г.
[**]
Ангел Кондев. Електронни
комуникации и културни различия – Глобализация и Контраглобализация.
Конференция „Интерколтурни измерения на социалните практики” – SIETAR –
България, 18 май 2012 (www.sietarbulgaria.org);
Интернет революция и виртуална демокрация – социалнополитическите измерения на
глобалната електронна комуникация. IV-та Международна научна конференция „Е –
Управление”, 17 – 19 юни 2012 г. (http://fman.tu-sofia.bg/Pokani/Konf2012book.pdf)
© Ангел Кондев – автор, 2012
© Copyright 2012 by Angel Kondev
